— Искаше да ти я подари, Елиз, когато поемеш по своя път — обясни с равен глас господин Уедърол, вперил поглед в дърветата и дискретно прокара палец по клепачите си. — Използвай я, за да тренираш.
— Благодаря.
Той сви рамене. Прииска ми се да се пренеса напред във времето, когато сабята ще ме изпълва с въодушевление. Сега не изпитвах нищо.
Настъпи дълго мълчание. Разбрах, че днес няма да тренираме. И двамата бяхме твърде угнетени.
След известно време той попита:
— Спомена ли ме? Накрая, имам предвид?
Едва успях да прикрия изненадата си, забелязала как в очите му трепти нещо средно между отчаяние и надежда. Знаех, че има силни чувства към нея, но досега не предполагах колко силни са наистина.
— Помоли ме да ти кажа, че в сърцето ѝ е имало любов към теб и ти е безкрайно благодарна за всичко, което си направил за нея.
Той кимна.
— Благодаря, Елиз, това ме утешава.
Той се обърна и избърса сълзите си.
По-късно татко ме повика в кабинета си. Седнахме на канапето в тъмната стая и той ме прегърна през рамо. Лицето му бе гладко избръснато и изглеждаше както обикновено, ала изричаше думите бавно и с усилие, а дъхът му миришеше на бренди.
— Виждам, че си силна, Елиз, по-силна от мен — каза той.
И двамата усещахме тъпа болка. Почти му завидях, че успява да досегне източника на своята.
— Очаквахме го… — подхванах, но не съумях да довърша. Прегърнах го с треперещи ръце и му позволих да ме притисне в обятията си.
— Излей мъката, Елиз — прошепна той и ме погали по косата.
И аз я излях. Най-сетне се разплаках.
Откъс от дневника на Арно Дориан
Обзет от чувство за вина, оставих дневника ѝ, стъписан от болката, изливаща се от страниците. Осъзнал с ужас своя принос в скръбта ѝ.
Елиз има право. Почти не се замислих какво означава загубата на майка ѝ. Бях себично момче и възприемах смъртта на госпожа Дьо ла Сер просто като пречка, лишаваща ме от игрите с Елиз и Франсоа. Неудобство, принуждаващо ме да се забавлявам сам, докато положението се нормализира — Елиз е права и в това отношение, защото в имението не спазваха обичайната траурна традиция и нещата привидно се нормализираха бързо.
За мой срам смъртта на мадам не означаваше нищо повече.
Бях дете — едва на десет.
Елиз обаче също бе дете — едва на десет. Ала далеч по-умна от мен. Споменава учителя ни и аз си мисля как ли е стенел вътрешно той, когато дойде моят ред да ме обучава. Сигурно е прибирал учебниците на Елиз и с натежало сърце е изваждал по-елементарни пособия.
Израствайки толкова бързо — и както сега осъзнавам, възпитавана да порасне по-бързо — Елиз е била принудена да носи нелеко бреме. Така ми се струва, четейки дневника ѝ. За мен тя бе едно дете — весело, палаво момиченце — и, да, сестра, изобретяваща интересни игри и правдоподобни оправдания, когато ни намерят извън пределите на градината, хванат ни да крадем храна от кухнята или каквато друга лудория е измислила.
Нищо чудно, че си навлече сериозни неприятности, когато я изпратиха да довърши образованието си в училището „Мезон Роял дьо Сен Луи“ в Сен Сир. И двете противоречиви страни от характера ѝ не бяха пригодни за живот в пансион и тя, естествено, намрази „Мезон Роял“. Училището се намираше само на двайсет мили от Версай, но Елиз се чувстваше като в чужда страна — толкова се различаваше новият ѝ живот от стария. В писмата си го наричаше „Обителта на отчаянието“. Връщаше се вкъщи по три седмици през лятото и за няколко дни на Коледа, а през останалото време бе принудена да се съобразява със строгите порядки в „Мезон Роял“. Елиз не бе създадена да живее под строг режим. Да учи как да се сражава със сабя с господин Уедърол ѝ допадаше, да се образова в училището — никак. Мразеше да усвоява „изтънчени умения“ като бродерия и музика. Не случайно в дневника ѝ са описани десетки простъпки. Не след дълго всичко започва да се повтаря. Много години, изпълнени с отчаяние и неудовлетворение.
В училището разделяли момичетата на групи и всяка група имала отговорничка. Елиз, разбира се, се спречкала — буквално — с отговорничката на нейната група Валери. Понякога четях дневника, закрил уста с длан, чудейки се дали дързостта на Елиз е забавна или стъписваща.
Често викали Елиз в кабинета на омразната директорка мадам Льован, която настоявала за обяснение и после я наказвала.