Мадмоазел Дьо ла Сер винаги отговаряла с поредната дързост, влошавала положението и си навличала още по-строги наказания. Колкото по-сурови ставали наказанията, толкова по-непокорна ставала Елиз, а колкото повече се бунтувала, толкова по-често посещавала кабинета на директорката…
Знаех за неприятностите ѝ, разбира се, защото макар да се виждахме рядко — мимолетни погледи през прозореца на учебната стая през кратките ѝ ваканции, неловко махване с ръка за сбогом, — през онзи период си пишехме редовно. Аз, сиракът, никога не бях получавал писма, и всяко писмо от Елиз ме изпълваше с трепет. Тя споделяше, разбира се, колко мрази училището, но в кореспонденцията липсваха подробностите, описани в дневника, пропит с презрение към другите ученички, към учителките и мадам Льован. Дори пищните фойерверки в чест на столетния юбилей на „Мезон Роял“ през 1786 не повдигат духа ѝ. Самият крал се наслаждава на зрелищната заря от версайската тераса, ала тя се оказва недостатъчна да разведри Елиз. В дневника си тя продължава да кипи от негодувание и да не приема заобикалящия я свят — страница след страница, година след година моята любима не успява да прозре в какъв порочен кръг е попаднала. Страница след страница тя не проумява, че не се бунтува, а скърби.
Четейки, започвам да осъзнавам, че е скрила още нещо от мен…
Откъс от дневника на Елиз дьо ла Сер
8 септември 1787
Днес татко дойде да ме посети. Извикаха ме в кабинета на мадам Льован. Очаквах с нетърпение да го видя, но, разбира се, старата вещица остана да злорадства в стаята, както повеляваха правилата в Обителта на отчаянието и разговорът ни приличаше по-скоро на официална аудиенция. Директорката седеше пред прозореца, от който се откриваше обширна и изумителна — дори аз не бих отрекла — гледка към градините наоколо. Сплела пръсти върху писалището пред нея, тя наблюдаваше с тънка усмивка мен и татко — смутения баща и непокорната дъщеря.
— Надявах се пътят до края на образованието ти да премине гладко, а не с препъване, Елиз — въздъхна той.
Изглеждаше стар и изморен и аз си представих как Враните бръщолевят до рамото му: „Направи това, направи онова“, а освен това получава писма от мадам Льован, описващи надълго и нашироко недостатъците на непокорната му дъщеря.
— Във Франция животът е все така тежък, Елиз — обясни татко. — Преди две години настъпи суша и реколтата се оказа незапомнено оскъдна. Кралят започна да издига стена около Париж. Опита се да увеличи данъците, но парламентът подкрепи благородниците, които му се опълчиха. Упоритият ни, решителен крал се паникьоса и отмени данъците. Хората се стекоха по улиците да отпразнуват случая. Войниците, на които бе наредено да стрелят по демонстрантите, не се подчиниха на заповедта…
— Благородниците са се опълчили на краля? — повдигнах вежди.
Той кимна.
— Да. Кой би повярвал? Надяват се навярно, че хората ще им благодарят и ще се приберат у дома.
— Ти не мислиш така?
— За жалост не, Елиз. Опасявам се, че вкусило веднъж от силата на тълпата, работническото съсловие няма да се задоволи единствено с отмяната на няколко данъчни закона. Боя се, че хората изливат гнева, трупан цял живот. Едва ли са хвърляли факли и камъни по Съдебната палата в знак на подкрепа. Не мисля, че палят плашила с образа на виконт Дьо Калон, за да окуражат благородниците.
— Горили са плашила с образа на главния ревизор на Франция?
Татко кимна.
— Да. Принудиха го да напусне страната. Последваха го и други министри. Метежите тепърва предстоят, Елиз, помни ми думата.
Замълчах.
— Което повдига въпроса за поведението ти тук, в училището — продължи той. — Наближава краят на обучението ти. Вече си дама. И е редно да се държиш като такава.
Замислих се, че в униформата на „Мезон Роял“ не се чувствам никак като зряла жена. Чувствах се като марионетка, мнима дама. Като истинска жена се чувствах след уроците, когато събличах омразната, твърда като кост дреха, свалях фибите от косата си и я оставях да се спусне над вече заоблените ми гърди. Тогава поглеждах в огледалото и виждах мама.
— Пишеш на Арно — вметна татко, сякаш пробва нова тактика.
— Не четеш писмата ми, нали?
Той забели очи.
— Не, Елиз, не чета писмата ти. За какъв ме вземаш, за бога?
— Извинявай, татко.
— Увлечена от бунта срещу всяко олицетворение на авторитета, изпречило се пред теб, забравяш кои са истинските ти приятели — отбеляза той.
Зад писалището мадам Льован закима мъдро и одобрително.