— Съжалявам, татко — повторих, без да ѝ обръщам внимание.
— Както и да е. Доколкото Арно благоволява да споделя с мен, писмата ти явно не съдържат никакво свидетелство, че изпълняваш условията на договорката ни.
Повдигнал едва забележимо вежди, той погледна многозначително към директорката.
— Каква договорка, татко? — попитах невинно, обзета от обичайното непокорство.
Той кимна отново към публиката ни и добави натъртено:
— Споразумението, което сключихме, преди да заминеш за Сен Сир, Елиз. Увери ме, че ще се постараеш да убедиш Арно колко полезно е за него да го осиновим.
— Съжалявам, татко, не разбирам…
Погледът му потъмня. С дълбока въздишка той се обърна към директорката:
— Възможно ли е, мадам, да поговоря насаме с дъщеря си.
— Това е в разрез с политиката на училището ни, мосю — усмихна се благовъзпитано тя. — Родителите и настойниците, пожелали да се срещнат насаме с ученичките, трябва да изпратят предварително писмена молба…
— Знам, но…
— Съжалявам, мосю.
Пръстите му забарабаниха по коляното.
— Елиз, не се инати, моля те. Знаеш точно какво имам предвид. Преди да постъпиш в училището, се споразумяхме, че е време да приемем Арно като пълноправен член на семейството ни. — Пак ме погледна съзаклятнически.
— Но той вече е член на семейството ни — възразих с мил гласец.
— Не ме разигравай, Елиз.
Мадам Льован прочисти гърло.
— В „Мезон Роял“ сме свикнали с упорството ѝ, мосю.
— Благодаря, мадам Льован — кимна раздразнено татко. Когато обаче се обърна отново към мен и очите ни се срещнаха, ледовете помежду ни се поразтопиха. Почувствахме се обединени срещу нежеланото присъствие на мадам Льован и на устните му дори трепна усмивка. В отговор аз го възнаградих с невинен поглед. В очите му проблеснаха любящи искрици и двамата се насладихме мълчаливо на мига, изпълнен с топлота.
После той проговори с по-премерен тон:
— Елиз, сигурен съм, че не е необходимо да ти напомням условията на договорката ни. Ще кажа само, че ако продължаваш да не ги спазваш, ще бъда принуден да поема нещата в свои ръце.
И двамата погледнахме крадешком към мадам Льован, която продължаваше да седи зад писалището, сплела пръсти върху него, и с всички сили се стараеше да не изглежда объркана. Безуспешно. Едва се стърпях да не избухна в смях.
— Ще се опиташ да го убедиш колко уместно е предложението ти?
— Да — кимна той със сериозно лице.
— Дори с риск да изгубиш доверието му?
— Налага се да рискувам, Елиз. Освен ако ти не изпълниш обещанието си.
Бях обещала да внуша на Арно колко правилни са възгледите ни и да го вкарам в лоното на Ордена. Сърцето ми натежа при мисълта, че е възможно неволно да изгубя Арно. Ала бях изправена пред избор — откажех ли да изпълня волята на татко, той щеше сам да осъществи замисъла си. Представих си как някой ден Арно ме пита разгневен защо не съм му казала и ме обзе отчаяние.
— Ще изпълня договорката — съгласих се.
— Благодаря.
Погледнахме към мадам Льован, която намръщено наблюдаваше татко.
— И се постарай да се държиш по-добре — добави бързо той.
После се плесна с длани по бедрата, което от дългогодишен опит знаех, че означава край на разговора.
Челото на директорката се набръчка още повече, защото вместо да ме обсипе с упреци, татко се изправи и ме прегърна с изненадващо дълбоко чувство.
Тогава реших, че заради него ще се държа по-благопристойно. Ще бъда дъщеря, каквато заслужава да има.
8 януари 1788
Поглеждам какво съм написала на осми септември 1878 и ме обзема срам от думите: „Ще бъда дъщеря, каквато заслужава да има“.
Нищо подобно.
Пропуснах да убедя Арно каква радост ще извлече, ако прегърне тамплиерската кауза (отчасти защото подличко се питах дали тамплиерската кауза е източник на каквато и да било радост), и на всичкото отгоре поведението ми в „Мезон Роял“ не се подобри.
Не само не се подобри, а се влоши.
Вчера мадам Льован ме извика в кабинета си — за трети път от също толкова седмици. Колко ли пъти през годините съм се явявала там? Стотици? За безочие, сбиване, бягство през нощта (о, колко обичах да излизам тайно нощем, опиянена от чувството, че оставам сама с росната трева), пиене, неподчинение, безредие и любимото ми провинение — „преднамерено лошо поведение“.
Никой не знаеше по-добре от мен маршрута до кабинета на мадам Льован. Няма просяк, протягал длан по-често от мен. Бях се научила да се подготвям за шибването на пръчката. Дори да го очаквам с нетърпение. Да не трепвам, когато оставя белег върху кожата ми.