Този път очакванията ми се оправдаха — поредното наказание, задето съм се скарала с отговорничката на групата ни Валери, която бе също така и най-добрата актриса в училището, звездата в драмите на Расин и Корней. Послушай съвета ми, скъпи читателю, и не враждувай никога с актриси. Те преувеличават всичко. Или, както би се изразил господин Уедърол — „драматизират всяка дреболия“.
Признавам, че последствията за Валери от въпросното разногласие бяха по-трагични — насинено око и разкървавен нос. Случи се по време на изпитателния ми срок за невинен бунт на вечеря, разразил се предишния месец — не си струва да го описвам тук. Въпросът е, че търпението на директорката, видите ли, се било изчерпало. „До гуша ми дойде от теб, Елиз дьо ла Сер“, така ми заяви.
Последваха, разбира се, обичайните заплахи за изключване. Този път обаче бях сигурна, че са нещо повече от заплахи. Бях убедена, че наистина възнамерява да пише на татко и да го призове да вземе мерки относно бъдещето ми в „Мезон Роял“. Съзнавах, че чашата наистина е преляла.
Ала ми беше все едно.
Все ми е едно, искам да кажа. Покажете най-лошото си лице, мадам Льован, накажи ме най-сурово, татко. Няма по-злокобен кръг на ада от този, където вече се намирам.
— Получих писмо от Версай — уведоми ме тя. — Баща ти изпраща човек да се справи с теб.
Взирах се през прозореца — отвъд стените на „Мезон Роял“, където копнеех да бъда. Сега обаче погледнах към мадам Льован — набръчканото ѝ като сушена слива лице и ирисите като камъни зад очилата.
— Човек?
— Да. И доколкото разбирам, на въпросния човек е възложена задачата да набие ум в главата ти.
„Човек — помислих си. — Татко изпраща някого. Дори не иска да дойде лично. Сигурно е решил да ме изолира“ — предположих, внезапно осъзнала колко ужасно е това. Татко, един от едва тримата на света, на които вярвам и обичам, ми обръща гръб. Бях сгрешила. Имаше по-страшен кръг на ада, където да ме хвърлят.
Мадам Льован кимна злорадо.
— Да. Баща ти явно е твърде зает да се заеме сам с въпроса. Изпраща друг да го замести. Навярно, Елиз, не държи толкова на теб, колкото си въобразяваш.
Погледнах я втренчено и за миг си представих как се пресягам през писалището и изтривам самодоволната усмивка от лицето ѝ. В главата ми обаче зрееше нов план.
— Пратеникът иска да те види насаме — добави тя. И двете знаехме какво означава това — че наказанието няма да се изчерпи само с болезнени думи.
— Ще подслушвате пред вратата, предполагам.
Тя сви устни. Каменните ѝ очи блеснаха.
— Несъмнено ще изпитвам удовлетворение, че плащаш за безочието си, мадмоазел Дьо ла Сер — кимна тя.
21 януари 1788
Настъпи денят, когато пратеникът щеше да дойде. През седмицата преди пристигането му не си навличах неприятности. Според другите момичета бях по-мълчалива от обикновено. Някои питаха кога ще се върне „старата Елиз“; обичайните заподозрени ликуваха, че най-сетне съм опитомена.
Всъщност се подготвях — умствено и физически. Пратеникът безспорно очакваше да се изправи срещу смирено и уплашено момиче, ужасено да не го изключат от училището и щастливо да получи каквото и да било друго наказание. Пратеникът несъмнено си представяше сълзи и разкаяние. Нямаше да ги получи.
Извикаха ме в кабинета, казаха ми да чакам и аз зачаках. Стисках чантичката си, в която бях скрила подкова, „взета назаем“ от стената над вратата на спалнята. Преди не ми носеше късмет. Сега имаше възможност да се реваншира.
От вестибюла отвън долетяха гласове — мадам Льован приветства раболепно госта с думите:
— Злосторницата очаква наказанието си в кабинета ми, мосю.
После по-дълбок, дрезгав глас отвърна:
— Благодаря, мадам.
Ахнах, познала гласа. Дланта ми още закриваше устата, когато вратата се отвори и влезе господин Уедърол.
Той затвори вратата и аз се хвърлих в обятията му. Дъхът му секна от крепката прегръдка, побрала разбунените ми чувства; ридания разтърсиха раменете ми, преди да успея да ги спра. Плачех, притиснала лице в гърдите му и, повярвайте ми, никога в живота си не съм била по-щастлива от нечия поява.
Постояхме така известно време. Аз хлипах приглушено в прегръдката на закрилника си, докато най-сетне се овладях и се отдръпнах от него. Той ме задържа за раменете, вгледа се в очите ми и вдигна показалец пред устните си. После разкопча сакото си, свали го и го окачи на куката зад вратата, за да скрие ключалката.
Обърна се и подвикна през рамо: