— Плачеш с право, мадмоазел, защото баща ти е толкова разгневен, та отказа да те посети лично. Изпрати мен, учителя ти — намигна ми — да те накажа. Първо обаче ще му напишеш писмо, за да поискаш прошка. След това ще понесеш сурово наказание.
Той ме повлече към чина в ъгъла на кабинета, където седнах с лист хартия, перо и мастилница, в случай че директорката си намери извинение да влезе. Той придърпа стол и се облакъти на чина.
— Радвам се да те видя — казах му.
Той се изсмя тихо.
— Не съм изненадан. Все пак очакваше да те натупат хубавичко.
— Всъщност — отворих чантичката си и му показах подковата вътре — очаквах тъкмо обратното.
Той се намръщи. Реакцията му не ми допадна.
— А после, Елиз? — прошепна сърдито господин Уедърол, потупвайки с показалец по чина, за да подчертае думите си.
— Щяха да те изключат от „Мезон Роял“. Образованието ти щеше да се удължи. Посвещаването ти в Ордена — ще се забави. Поемането на поста на Велик майстор — ще се отложи. Какво щеше да постигнеш с това, а?
— Все ми е едно — отвърнах.
— Все ти е едно? Баща ти вече не те интересува?
— Знаеш отлично, че ме интересува.
— Знам отлично, че те интересува и майка ти. И семейната чест. Защо тогава си решила да изцапаш името си? Защо упорито се стремиш да не станеш Велик майстор?
— Отредено ми е да бъда Велик майстор — настоях, осъзнала с неудобство, че напомням Мей Каръл.
— Съдбата е капризна, дете.
— Вече не съм дете. На двайсет години съм — напомних му.
По лицето му се изписа тъга.
— За мен винаги ще бъдеш дете, Елиз. Не забравяй, че помня малкото момиченце, което се учи да се бие със сабя в гората. Най-способната ми ученичка, но и най-импулсивната. Малко по-самонадеяна от необходимото. — Стрелна ме с поглед. — Поддържаш ли уменията си със сабята?
Изсумтях.
— Тук ли? Как да ги поддържам?
Той сви саркастично устни и се престори, че размишлява.
— О, да видим… Като не се набиваш в очи, за да не следят всяка твоя крачка? Така ще успяваш да се измъкваш незабелязано от време на време, вместо винаги да си в центъра на вниманието. Точно с такава цел получи сабята от майка си.
Изпитах чувство за вина.
— Добре де, не се упражнявам. Знаеш, че правя други неща.
— Значи уменията ти са закърнели.
— Защо тогава ме изпратихте в училище, където е ясно какво ще се случи?
— Не беше ясно. Зависеше от теб. Да се подготвяш за Велик майстор.
— Е, не е сигурно, че ще стана Велик майстор. Сам го каза — изрекох с чувството, че съм отбелязала точка.
Той продължи невъзмутимо:
— И ще изляза прав, ако не се укротиш и не промениш поведението си. Враните, както ги наричаш — господата Лафрьониер, Льо Пелетие и Сивер и мадам Льовеск — очакват с нетърпение да се провалиш. Смяташ, че в Ордена цари мир и любов и както в историческите книги всички ще разпръскват розови листенца по пътя ти към трона, защото си законната им кралица? Няма по-измамна илюзия. Всеки от тях мечтае да прекрати господството на Дьо ла Сер и тяхното семейство да узурпира титлата Велик майстор. Всеки от тях търси причини да свали от поста баща ти и да заеме мястото му. Възгледите им противоречат на убежденията на баща ти, помниш ли? Той пази равновесие по тънка линия. Непоправима дъщеря е последното, от което се нуждае. А и…
— Какво?
Господин Уедърол погледна към вратата. Мадам Льован несъмнено бе притиснала ухо към нея и той подвикна:
— Гледай да пишеш с най-красивия си почерк, мадмоазел. — Приведе се към мен и прошепна: — Помниш ли двамата, които ви нападнаха?
— Как бих могла да забравя?
— Е, обещах на майка ти да открия човека с докторските дрехи и мисля, че успях.
Повдигнах вежди.
— Вярно, отне ми доста време — призна господин Уедърол. — Важното обаче е, че го открих.
Сближихме лица — почти се докосвахме, а дъхът му ме облъхваше с мирис на вино.
— Кой е той? — попитах.
— Казва се Ръдок. Наистина е асасин или поне е бил. Изглежда са го отлъчили от Ордена и оттогава се опитва да се върне в лоното му.
— Защо са го отлъчили?
— Уронвал престижа на Ордена. Имал слабост към хазарта. Затънал до шия в дългове.
— Възможно ли е да се е надявал да убие мама, за да си възвърне благоволението на Ордена?
Господин Уедърол ме погледна впечатлен.
— Възможно е, но стратегията ми се струва малко глупава. Ами ако убийството на майка ти го опозори още повече? Нямало е как да знае със сигурност. — Той поклати глава. — Смятал е вероятно да изчака, за да види дали убийството ще предизвика положителен отглас, и едва тогава да разкрие, че го е извършил. Но не, не ми звучи правдоподобно. Изглежда е предложил услугите си срещу щедро заплащане, за да покрие дълговете си от хазарт. Бих се обзаложил, че приятелят ни Ръдок е изпълнявал поръчка.