— Значи асасините не са подстрекатели?
— Не непременно.
— Каза ли на Враните?
Той поклати глава.
— Защо?
— Майка ти… имаше известни подозрения относно Враните — отговори предпазливо той.
— Какви подозрения?
— Помниш ли Франсоа-Томас Жермен?
— Не съм сигурна…
— Мъж със свирепо изражение. Навърташе се тук, когато ти беше по-дребна от скакалец.
— От какво?
— Няма значение. Франсоа Жермен беше адютант на баща ти. В главата му обаче се мътеха коварни идеи и баща ти го изключи от Ордена. Сега е мъртъв, но майка ти се питаше дали Враните не са го подкрепяли тайно.
Не повярвах на ушите си.
— Нима смяташ, че Враните са съзаклятничели да убият мама?
Мразех Враните, но пък мразех и мадам Льован, ала не си я представях да заговорничи да ме убие. Идеята изглеждаше твърде преувеличена.
Господин Уедърол продължи:
— Биха извлекли полза от смъртта на майка ти. На книга Враните са съветници на баща ти, но след отлъчването на Жермен надделя гласът на майка ти — включително над техните. Отстраняването ѝ…
— Но тя е „отстранена“. Няма я, а татко остана верен на принципите си.
— Невъзможно е да гадаем какво се случва, Елиз. Вероятно се е оказал по-неподатлив, отколкото са очаквали.
— Не, не ми се вярва — поклатих глава.
— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, скъпа. Не звучеше логично асасин да се е опитал да убие майка ти, но всички настояваха, че е така. Засега предпочитам да си отварям очите на четири, докато съмненията ми не се разсеят. Ако не възразяваш, ще играя на сигурно, докато не разберем истината.
Усетих празнота, сякаш се е вдигнала завеса и на сцената отново са излезли безброй съмнения. Възможно ли е в Ордена ни да има хора, желаещи ни злото? Трябваше да разбера дали подозренията са основателни.
— А татко?
— Какво?
— Уведоми ли го за съмненията си?
Той поклати глава.
— Защо?
— Първо, защото са само съмнения, при това доста безпочвени, както посочи. Не се ли оправдаят — както вероятно ще стане — ще изляза пълен идиот. Ако пък са верни, само ще разбуня кошера. Ще ме вземат на подбив, понеже нямам никакви доказателства, а същевременно ще подготвят план да ме елиминират. А и…
— Какво?
— Не се справям добре след смъртта на майка ти, Елиз — призна той. — Връщам се към старите навици, така да се каже, и изгарям мостовете към приближените си тамплиери. Има известна прилика между мен и господин Ръдок.
— Разбирам. Затова ли миришеш на вино?
— Всеки се утешава по свой начин, дете.
— Няма я от почти десет години, господин Уедърол.
Той се изсмя — рязък, безрадостен смях.
— Тъгувам твърде дълго, а? Е, същото важи за теб. Проваляш образованието си, създаваш си врагове вместо връзки и контакти. Не бързай да ме съдиш, Елиз, преди да подредиш своите чувства.
Намръщих се.
— Трябва да разберем кой стои зад покушението.
— Точно това смятам да направя.
— Как?
— Ръдок се крие в Лондон. Има към кого да се обърнем там. Семейство Каръл, ако си спомняш. Вече съм ги уведомил, че пристигам.
— Идвам с теб — заявих решително.
Той ме погледна раздразнено.
— Нищо подобно! Оставаш тук да си довършиш обучението. За бога, момиче, какво ще си помисли баща ти?
— Ами ако му кажем, че заминавам да усъвършенствам английския си?
Закрилникът ми заби показалец в писалището.
— Не. Няма да правим нищо подобно. Ти оставаш тук.
Поклатих глава.
— Не, идвам с теб. Този човек навестява кошмарите ми години наред, господин Уедърол. — Погледнах го с най-убедителното си умолително изражение. — Трябва да приспя призраците, които ме преследват.
— Пробвай друга тактика. Забравяш колко добре те познавам. По-вероятно те блазни приключението и искаш да се отървеш от това място — рече той.
— Добре де, добре — съгласих се. — Но знаеш ли колко усилия ми струва да търпя Валери и посестримите ѝ да си вирят носовете? Едва се сдържам да не им кажа, че един ден те ще раждат децата на впиянчени синове на маркизи, а аз ще предвождам тамплиерите. Отдавна е време този етап от живота ми да приключи и да започне следващият!
— Налага се да почакаш.
— Остава ми само година! — настоях.
— Неслучайно я наричат заключителна. Няма как да завършиш без нея.