— Няма да отсъствам толкова дълго!
— Не може. А и дори да се съглася, няма начин да убедиш нея — посочи към вратата.
— Ще фалшифицираме кореспонденцията — продължих да упорствам. — Ти ще прихващаш писмата ѝ до татко. Няма да е за пръв път, предполагам…
— Имаш право. Защо според теб той не е тук? Рано или късно обаче ще разбере. Лъжите ти все някога ще излязат наяве, Елиз.
— Тогава ще е твърде късно.
Той се ядоса. Лицето му почервеня и се открои на фона на белите бакенбарди.
— Точно това имам предвид! Толкова си самонадеяна, че забравяш отговорностите си. Безразсъдството ти обаче застрашава положението на семейството ти. Не биваше да ти казвам! Смятах те за по-разумна.
Погледнах го, осенена от идея, и после изиграх сцена, която би впечатлила дори Валери — престорих се, че го разбирам, че съжалявам и всичко останало, каквото би желал да види, изписано по лицето ми.
Той кимна и се обърна към вратата.
— Добре! Най-сетне приключи! Ще занеса писмото на баща ти, придружено от новината, че съм те наказал с шест удара с пръчката.
Поклатих глава и разперих отчаяно пръсти.
Той побледня.
— Дванайсет удара, исках да кажа.
Пак поклатих яростно глава и разперих пръсти.
— Десет удара — поправи се господин Уедърол.
Престорих се, че изтривам облекчено чело, и подвикнах:
— О, не, мосю, недейте…
— С тази пръчка ли ви наказват? — Той пристъпи към писалището на мадам Льован, което се виждаше през ключалката, и вдигна пръчката от почетното ѝ място върху него. После застана гърбом към ключалката, перна скришом възглавничката от стола на директорката и я подритна по пода към мен.
Получи се съвсем гладко. Все едно тренираме всеки ден. Какъв екип бяхме само! Вдигнах възглавничката, сложих я върху чина в ъгъла и господин Уедърол приближи с пръчката, отново извън обзора на ключалката.
— Така! — възкликна на висок глас в чест на мадам Льован и ми намигна. Наложи възглавничката с десет звучни удара, а аз охках убедително след всеки. Като се замисля, кой ли би успял да издаде по-добре болезнени стенания от мен? Представях си как мадам Льован позеленява от яд, че не вижда наказанието, и несъмнено планира да размести мебелите възможно най-скоро.
Когато приключихме, аз извиках образа на мама, за да се разплача, върнахме възглавничката и пръчката на местата им и отворихме вратата. Мадам Льован стоеше във вестибюла на известно разстояние от кабинета. Разкривих лице, както подобава на човек, понесъл сурово наказание, и я изгледах злобно със зачервените си очи. После сведох глава, устоях на изкушението да намигна на господин Уедърол и се отдалечих, уж да страдам.
Всъщност исках да обмисля плана си.
23 януари 1788
Да видим… Как започна всичко? Да, ето как — Юдит Пулу спомена, че мадам Льован има любовник.
Подхвърли го една нощ, след като загасиха лампите: „Мадам Льован има любовник в гората“. Другите момичета се позасмяха недоверчиво и толкова. Не и аз. Спомних си, че веднъж след вечеря забелязах през прозореца на спалнята как омразната директорка, увита в шал, слиза бързо по стълбите пред училището и се отдалечава в мрака.
Нещо в поведението ѝ ме накара да се усъмня, че не е излязла просто да подиша чист въздух. Озърташе се, а после пое по пътеката към спортните игрища и, да, вероятно към гората отвъд тях.
Дежурих две вечери, но усилията ми бяха възнаградени — снощи я видях отново. Слезе по стълбите, озъртайки се както преди — макар и недостатъчно да забележи как горе се отваря прозорец и аз се измъквам през него, спускам се по решетката и тръгвам след нея.
Най-сетне прилагах на практика обучението си. Превърнала се в безшумно привидение, прекосих озарената от лунната светлина морава, отвеждаща към спортните игрища.
Те не предлагаха укритие и аз се понамръщих разколебана. После си спомних напътствията на мама и господин Уедърол. Прецених положението. Луната огряваше в гръб мадам Льовен; старческото ѝ зрение и очите ѝ зад очилата едва ли можеха да се мерят с моите. Реших да поизостана. Тя се движеше като смътна сянка пред мен. Обърна се да провери дали не я следят. Видях как лунната светлина се отразява от очилата ѝ и застинах, слях се с нощта и се помолих преценката ми да излезе вярна.
Не сгреших. Вещицата продължи напред и не след дълго тъмните разкривени силуети на дърветата и храстите я погълнаха. Ускорих крачка и намерих пътеката, където се шмугна. Запрокрадвах се отново като призрак. Мястото ми напомни някогашните срещи с господин Уедърол. Тогава в края на пътеката ме чакаше моят закрилник, седнал на дънер, усмихнат, необременен от смъртта на мама. По онова време той никога не миришеше на вино.