Свих рамене.
— Изненадвате ли се? Все пак и вие ме мразите?
— О, глупаво момиче! — възкликна гневно тя. — Не те мразя, разбира се. Аз съм директорка на училището. Желая ти доброто. И за твое сведение, не подслушвам пред вратите.
Погледнах я недоверчиво.
— Изглеждахте доволна, че ще ме накажат.
Тя сведе очи.
— На всекиго се случва да изрече необмислени думи. Съжалявам, че се увлякох. Факт е обаче, че макар да не си ми най-любимият човек на света, аз съм ти учител, настойник. Ти дойде тук, неизстрадала смъртта на майка си. Нуждаеше се от особено внимание. О, да, опитите ми да помогна се превърнаха в битка на волите ни. Едва ли е учудващо, предполагам. Омразата ти също е предвидима — по-скоро бе предвидима преди години, когато пристигна тук. Сега обаче не си дете, Елиз, а млада дама. Редно е да се вразумиш. Прочетох от дневника ти само толкова, колкото да установя вината ти. Разбрах обаче, че ти е отредено бъдеще, по-различно от това на повечето ученички тук. Доволна съм — жена с такъв дух не бива да се ограничава с домашния уют.
Сепнах се. Не вярвах на ушите си.
Тя ме погледна и продължи по-тихо:
— А сега се озовахме в трудно положение, защото и двете сме постъпили ужасно и искаме нещо една от друга. От теб искам да не разкриваш какво си видяла, а от мен ти искаш писмо до баща си. — Тя плъзна дневника по писалището към мен. — Ще получиш писмото. Ще излъжа заради теб. Ще му кажа, че част от последната учебна година ще прекараш в Лондон, за да направиш необходимото. А после, щом постигнеш целта си, вярвам, че ще се върнеш променена при мен. Вярвам, че ще видя Елиз дьо ла Сер, запазила духа на някогашното момиче, ала загърбила девойката с необуздан нрав.
Обеща да ми даде писмото следобед и аз станах да си вървя. Гневът ми бе стихнал, измъчваше ме чувство за вина. Пред вратата тя ме спря:
— Още нещо, Елиз. Жак не ми е любовник, а син.
Не мисля, че в онзи момент мама би се гордяла с мен.
7 февруари 1788
Сега съм далеч от Сен Сир. И след двата бурни дни пиша на…
Не. Не бива да изпреварвам събитията. Ще се върна там, където се качих на каретата, която щеше да ме отведе от Обителта на отчаянието. Не погледнах назад, не ме изпратиха приятели, никой не ми пожела „Приятно пътуване“ и мадам Льовен определено не ми махаше с кърпичка от прозореца на кабинета си. Бях само аз, седнала в каретата, и пътническият ми сандък, завързан върху покрива ѝ.
— Пристигнахме — обяви кочияшът, когато спряхме на доковете в Кале. Беше късно и по тъмното море танцуваха отблясъци отвъд каменния вълнолом и поклащащите се мачти на закотвените кораби. Над нас крещяха чайки, а наоколо моряците се олюляваха от кръчма в кръчма — нощна гълчава огласяше пристана. Кочияшът ми се огледа неодобрително наляво и надясно и се качи върху стъпалото да смъкне сандъка ми. Остави го върху паважа на дока, отвори вратата на кабината и се ококори. Не бях същото момиче, с което бе потеглил.
Защо ли? Защото по време на пътуването се бях променила. Бях свалила омразната рокля и сега носех бричове, риза, жакет и редингот. Бях смъкнала противното боне и фибите и си бях вързала косата на опашка. Слязох от каретата, нахлупих си тривърха шапка и отворих сандъка пред погледа на онемелия кочияш. Сандъкът ми бе пълен с ненавистни дрехи и дрънкулки, които смятах да изхвърля. Всичко необходимо бях прибрала в кожена торба. Извадих и късата сабя от дебрите на куфара и я препасах на кръста си. После провесих торбата така, че да прикрива оръжието.
— Задръж сандъка, ако искаш — казах. От джоба на жакета измъкнах кожена кесийка и подадох няколко монети на кочияша.
— Кой ще ви придружава оттук нататък? — поинтересува се той и се озърна, измервайки със смръщен поглед среднощните гуляйджии, шляещи се по дока.
— Никой.
— Шегувате ли се? — сбърчи чело той.
— Не, защо да се шегувам?
— Не бива да скитате из пристанището по това време.
Пуснах още една монета в дланта му. Той я погледна.
— Не — отсече. — Не мога да ви оставя.
Пуснах още една монета в дланта му.
— Добре — примири се той. — Ваша воля. Стойте далеч от кръчмите и се придържайте към светлината на фенерите. Внимавайте с доковете — високи са и са неравни. Мнозина нещастници се подхлъзват и падат, доближили опасно ръба. Не надзъртайте към водата и не поглеждайте никого в очите. О, и в никакъв случай не показвайте кесията.
Усмихнах се с пълното съзнание, че ще следвам всичките му съвети с изключение на един — да стоя далеч от кръчмите — защото възнамерявах да отида точно там. Отправих се към най-близката още щом каретата изчезна от погледа ми.