— От Париж — уведомих Посредника.
— От Париж, а? — Той извади лулата от устата си и слюнката се процеди върху масата. Насочил дръжката към мен, той попита: — От по-приятните квартали, съдейки по вида ти?
Не продумах.
Лулата се върна в устата му. Розовите венци задъвкаха.
— Как се казваш, момиче?
— Елиз — отговорих.
— Без фамилия?
Придадох си равнодушно изражение.
— Опасяваш се, че ще ми прозвучи познато?
— Предпочитам да не споделям.
Той закима.
— Добре. Мисля, че ще успея да ти намеря капитан. Всъщност с двамата ми приятели имаме среща с въпросния джентълмен. Ще пийнем по халба и ще си побъбрим. Ще ни придружиш ли?
Той понечи да стане.
Долових нещо нередно. Напрегнах се. Чувах ясно гълчавата наоколо, блъскаха ме гуляйджии, но някак си бях съвсем изолирана. Поклоних се леко, без да откъсвам очи от техните.
— Благодаря ви, господа, но размислих.
Посредника повдигна изненадано вежди и устните му се разтегнаха в усмивка, разкривайки още черни зъби. Това вижда лещанката, преди акулата да я погълне.
— Размисли, а? — Той стрелна с поглед по-едрите си другари. — Реши да не ходиш в Лондон? Или ние не ти вдъхваме доверие?
— Нещо такова. — Престорих се, че не забелязвам как мъжът вляво побутва стола си назад, готов да стане, а мъжът вдясно се привежда леко напред.
— Подозираш ли ни?
— Възможно е — съгласих се, вирнала брадичка. Скръстих ръце пред гърдите и доближих длан до дръжката на сабята.
— Защо? — поинтересува се Посредника.
— Не ме попитахте колко ще платя например.
Той се усмихна отново.
— О, ще си изработиш койката до Лондон.
Престорих се, че не го разбирам.
— Благодаря ви за отделеното време, но сама ще си уредя пътуването.
Той се засмя с глас.
— Смятахме ние да се погрижим.
Поех си дъх и пак се поклоних леко.
— Тръгвам си, господа.
— Никъде няма да ходиш! — Посредника даде знак на двамата си копои да ме хванат.
Те се изправиха, хванали дръжките на сабите, препасани на кръстовете им. Отстъпих назад и настрани, извадих оръжието си и го насочих към първия. Главорезите застинаха за миг.
— Охооо… — проточи подигравателно единият и двамата се разкикотиха. Почудих се как да реагирам и в същия момент Посредника бръкна под редингота си и извади извита кама, а вторият здравеняк изтри усмивката от лицето си и прекрачи напред.
Опитах се да го отблъсна със сабята, но не бях достатъчно убедителна, а наоколо имаше твърде много хора. Предупредителният замах към лицето му се оказа несполучлив.
„Използвай я, за да се упражняваш.“
Но аз не бях послушала съвета. През десетте години в училището почти не бях тренирала със сабята. Утихнеше ли нощем спалнята, понякога изваждах кутията от скривалището ѝ, оглеждах стоманеното острие и прокарвах пръсти по надписа върху него, но рядко го отнасях на тайно място, за да упражнявам техниката си. Колкото уменията ми да не закърнеят напълно, недостатъчно да не „ръждясат“.
Това или неопитността ми — или най-вероятно и двете — ми изиграха лоша шега и аз се оказах неподготвена да се защитя от тримата нападатели. Всъщност върху влажния, покрит със смрадлив талаш под ме просна не някакъв зашеметяващ саблен удар. Забелязал нещо невидимо за мен, първият главорез протегна ръце и ме блъсна назад. Зад мен лежеше пияницата, когото бях бутнала по-рано. Залитнах назад, препънах се в тялото му, изгубих равновесие и паднах върху него.
— Господине — сръгах го с лакът с надеждата отчаянието ми да пробие алкохолната пелена.
Очите му обаче се цъклеха като стъклени мъниста, а по лицето му се стичаше бира. След секунда изпищях от болка — токът на нечий ботуш се приземи върху опакото на дланта ми, смаза я и ме принуди да пусна сабята. Друг крак подритна безценното ми оръжие. Извъртях се и се опитах да се изправя, но нечии ръце ме сграбчиха и ме вдигнаха. Отчаяно огледах тълпата — зяпачите, които се смееха, оттеглили се на почетно разстояние, безжизненият пияница на пода, късата ми сабя, недостижима под масата. Заритах, загърчих се. Пред мен Посредника размаха закривената си кама, оголил зъби в мрачна усмивка, без да изпуска лулата. Чух зад мен да се отваря врата, последва остър повей на вятъра и след миг ме издърпаха навън в нощта.
Всичко се случи твърде бързо. Преди секунда бях в претъпканата кръчма, после в миг се озовах в безлюдния двор. Бяхме сами — аз, Посредника и двамата му главорези. Блъснаха ме на земята, опитах се да си поема дъх и да се престоря на безстрашна. Вътрешният ми глас обаче нашепваше: „Глупаво, глупаво, неопитно, самонадеяно момиче“.