Бях обещала на господин Уедърол да не давам име на оръжието. Сега, когато тялото на главореза се плъзна от окървавената сабя и се просна на земята, разбрах защо.
— Благодаря, мосю. — Гласът ми наруши тишината, възцарила се на двора след битката.
Пияният ме погледна. Имаше дълга коса, прибрана на опашка на тила, високи скули и отнесени очи.
— Ще ни кажете ли името си, мосю? — попитах.
„Все едно се запознаваме на увеселение — помислих си, — ако не броим двата трупа и окървавената сабя в ръката му.“ Той понечи да ми подаде сабята, осъзна, че трябва да я почисти, огледа се къде да я избърше, не откри нищо подходящо и използва тялото на единия главорез. После вдигна показалец, отрони:
— Извинете ме — обърна се и повърна до стената на „Еленовите рога“.
Спогледахме се с русокосото момиче. Все още вдигнал показалец, пияният изкашля последната храчка, изплю се, обърна се и поизопна рамене. Свали въображаема шапка, поклони се ниско и се представи:
— Казвам се капитан Байрон Джаксън. На вашите услуги.
— Капитан?
— Да. Опитвах се да ти го кажа в гостилницата, преди да ме блъснеш толкова грубо.
Настръхнах.
— Ти се държа грубо! Блъсна се в мен. Беше пиян.
— Поправка — съм пиян. И вероятно груб. Както и да е. Макар и пиян, и груб, опитвах се да ти помогна. Или поне да те отърва от онези негодници.
— Е, не успя.
— Напротив, успях — възрази обидено той, после се позамисли. — В крайна сметка успях. И като стана дума за това, най-добре да тръгваме, преди войниците да открият телата. Искаш да стигнеш до Дувър, нали?
Забеляза, че се колебая, и посочи мъртвите главорези.
— Доказах, че съм способен телохранител. Уверявам те, мадмоазел, че макар да не изглежда така и въпреки привидната ми нетрезвост и недодяланост, аз съм същинско ангелче. Просто крилете ми са поопърлени.
— Защо да ти вярвам?
— Не си длъжна да ми вярваш — сви рамене той. — Все ми е едно на кого ще се довериш. Върни се вътре и пътувай с пакетите.
— Пакетите? — повторих раздразнено. — Какво значи това?
— Кораб, пренасящ пощенски пратки или стока до Дувър. Буквално всеки в него е пакет. Капитаните сигурно допиват последните си чаши, защото приливът и вятърът са благоприятни за отплаване. Влез в кръчмата, покажи им кесията си и смятай, че си на другия бряг. Кой знае? Току-виж ти провървяло да си намериш за компания някоя изтънчена дама. — Той разкриви лице. — Е, може и да не си намериш, разбира се.
— А какво печелиш ти, ако тръгна с теб?
Той се почеса по врата с шеговито изражение.
— Всеки самотен търговец копнее за спътник.
— Стига да не му хрумнат странни идеи.
— Например?
— Например как да убива времето.
Той се престори на засегнат.
— Уверявам те, че подобна мисъл дори не ми е минавала през ума.
— И, разбира се, никога не лъжеш.
— Абсолютно!
— Не лъжеш, че си търговец, макар всъщност да си контрабандист?
Той разпери ръце.
— О, колко находчиво! Не знае какво са пакети и мисли, че може да стигне с кораб до Лондон, но разкрива, че съм контрабандист.
— Значи наистина си контрабандист?
— Виж, искаш ли да стигнеш до Дувър, или не?
Размислих секунда-две.
— Искам — кимнах и пристъпих напред да си взема сабята.
— Кажи ми какво пише до дръжката. Сам бих го прочел, разбира се, ако не бях пиян…
— Сигурен ли си, че можеш да четеш? — подразних го.
— О, милейди май наистина се е впечатлила от грубите ми обноски! Как да я убедя, че съм джентълмен?
— Е, като се държиш джентълменски, да речем.
Взех сабята и прочетох надписа: „Нека бащата на разума те води. С обич — мама“. Преди спасителят ми да успее да продума, опрях върха на острието във врата му.
— Кълна се в нея, че ще те убия, ако понечиш да ме нараниш — процедих през зъби.
Той застина, разпери ръце и се втренчи в мен над острието с изражение, твърде весело за моя вкус.
— Обещавам, мадмоазел, да не се поддавам на изкушението да докосна изтънчено създание като теб. — Погледна над рамото ми. — А приятелката ти?
— Казвам се Елен — русокосото момиче пристъпи напред. Гласът ѝ трепереше. — Дължа живота си на мадмоазел. Принадлежа ѝ.
— Какво?
Свалих сабята и се обърнах към нея.
— Нищо подобно. Не ми принадлежиш. Върви при семейството си.
— Нямам семейство. Твоя съм, мадмоазел — повтори тя и никога не бях виждала по-сериозно лице.