— Въпросът е решен — заключи Байрон Джаксън. Погледнах към него, после към нея, изгубила ума и дума.
И така се сдобих с камериерка и капитан.
Оказа се, че Байрон Джаксън наистина е контрабандист. Англичанин, представящ се за французин, той натоварваше кораба си „Грени Смит“ с чай, захар и други стоки, облагани с тежки данъци от правителството му, пренасяше ги до източния английски бряг и после — „като по чудо“, както лаконично се изрази — ги прекарваше през митническите постове.
Елен пък бе селянка, чиито родители починали. Дошла в Кале с надеждата да открие последния си жив роднина — чичо си Жан. Искала да заживее нов живот при него. Той обаче я продал на Посредника. Посредника, разбира се, щеше да си поиска парите, а чичо Жан несъмнено вече ги бе похарчил, така че останеше ли, Елен щеше да си навлече неприятности. Ето защо ѝ позволих да се чувства като моя длъжница и тримата потеглихме от Кале. „Грени Смит“ е малка двумачтова шхуна — освен нас няма друг на борда — но изглежда издръжлива и забележително уютна.
Сега чувам как сервират вечерята. Щедрият домакин ни обеща обилна почерпка. Обясни, че имал достатъчно храна за двудневното плаване.
8 февруари 1788
— Ако ще ти е камериерка, трябва да се научи на обноски — отбеляза Байрон Джаксън снощи, докато вечеряхме.
Доста лицемерно изискване от негова страна, като се има предвид, че пиеше направо от меха с вино, дъвчеше с отворена уста и се облягаше с лакти на масата.
Погледнах към Елен. Тя бе отчупила кора хляб, беше я потопила в супата и се канеше да натъпче големия, капещ залък в устата си. Ръката ѝ обаче застина и тя впери очи в нас, сякаш говорим на чужд език.
— Така си е добре — поклатих глава, мислено натривайки носа на мадам Льован, на татко, на Враните и на всички прислужници във версайското ни имение, които биха се отвратили от варварските маниери на новата ми приятелка.
— Добре е за вечеря на контрабандистки кораб, но в Лондон никой няма да повярва, че ти е камериерка. Докато изпълняваш „тайната си мисия“, имам предвид.
Погледнах го сърдито.
— Не е тайна мисия.
Той се ухили.
— А аз не съм толкова лековерен. Както и да е… Налага се да я научиш как да се държи пред хората. Като за начало трябва да започне да те нарича „мадмоазел“ и да придобие елементарни обноски.
— Добре, благодаря ти, Байрон — троснах се. — Не е нужно да ни подсещаш каква е етикецията при хранене. Аз ще се заема с Елен.
— Както решиш, мадмоазел — ухили се отново той. Ставаше му навик — и хиленето, и саркастичното обръщение „мадмоазел“.
След вечерята Байрон занесе меха с вино и няколко кожи на палубата и ни пожела лека нощ. Почудих се какво ли прави там, за какво ли размишлява.
Плавахме през целия следващ ден. Байрон завърза руля с въже и се дуелирахме със саби. Танцувах по палубата, парирах ударите му и усещах как постепенно си припомням уменията. Той се смееше и ме насърчаваше — по-привлекателен спаринг партньор от господин Уедърол, макар и по-недисциплиниран.
Същата нощ след вечеря Елен си легна на койката в тясното помещение, което наричахме каюта, а Байрон излезе да дежури при руля. Този път обаче и аз си взех кожа и се качих на палубата.
— Използвала ли си сабята си в истинска схватка? — попита той, когато се настаних до него. Седнал, той направляваше руля с крака и отпиваше вино от кожения мях.
— Имаш предвид дали…
— Дали си убивала някого?
— Не.
— Аз ще бъда първият, ако те докосна без позволение, а?
— Точно така.
— Е, тогава ще се погрижа да получа разрешение.
— Никога няма да го получиш. Сгодена съм, драги. Насочи вниманието си другаде.
Не беше вярно, разбира се. С Арно не бяхме сгодени. Ала сега, докато седях на палубата в притихналата нощ и се вслушвах в нежното плискане на вълните по корпуса на кораба, ме обзе внезапно чувство, че съм безкрайно далеч от дома и Арно ми липсва до болка. За пръв път осъзнах, че привързаността ми към него надхвърля детското приятелство. Обичах Арно.
Байрон кимна, сякаш прочел мислите ми и най-сетне проумял, че съм трофей, до който не бива да се домогва.
— Разбирам… Годеникът ти е късметлия — отбеляза.
Вирнах брадичка.
— Имаш право.
С делови тон той повдигна острието на сабята си.
— Е, да се върнем на въпроса… Кръстосвала ли си оръжие с противник?
— Разбира се.
— Противник, готов да те нарани?
— Не — признах.
— Ясно. Използвала ли си сабята, за да се защитиш?
— Да.