— Колко пъти.
— Веднъж.
— В гостилницата, нали?
Свих устни.
— Да.
— Не се получи много добре, а?
— Да.
— И защо? Как мислиш?
— Знам защо, благодаря. Не е необходимо да ме поучаваш.
— Сподели все пак.
— Защото се поколебах.
Той кимна замислено, отпи от меха и ми го подаде. Надигнах го, преглътнах и усетих как виното се разлива по тялото ми. Не бях глупава. Знаех, че първата стъпка да получиш достъп до постелята на дама е да я напиеш. Беше студено обаче, а капитанът бе приятен събеседник, макар и малко досаден… О, и нищо. Просто пийнах.
— Точно така. Какво трябваше да направиш всъщност?
— Виж, не е нужно…
— Така ли? Едва не те похитиха! Знаеш какво щяха да ти причинят. Нямаше да седиш на палубата и да пиеш вино с капитана. Щеше да плаваш в трюма по гръб, забавлявайки екипажа. Всички от екипажа. А когато пристигнеш в Дувър — с прекършен дух и тяло — щяха да те продадат като добитък. И теб, и Елен. Това щеше да те сполети, ако не бях в гостилницата. И все пак смяташ, че нямам право да ти казвам къде си сбъркала?
— Сбърках, че изобщо влязох в гостилницата — ядосах се.
Той повдигна вежда.
— Била ли си в Англия преди? — попита.
— Не, но англичанин ме обучаваше как да се сражавам със сабя.
Той изсумтя.
— И въпросният англичанин щеше да ти каже, че колебанието едва не ти струва живота. Късата сабя не служи като предупреждение. Тя е оръжие за действие. Извадиш ли я, използваш я. Не я размахваш! — Той сведе очи, отпи замислено от кожения мях и ми го подаде. — Има много причини да убиеш човек — дълг, чест, отмъщение. Всяка от тях си заслужава да размислиш. И евентуално да изпитваш угризения на съвестта след това. Да убиеш, за да се защитиш обаче или да защитиш другиго, не е причина за тревога.
На другия ден с Елен се сбогувахме с Байрон Джаксън на Дувърския бряг. Той ни обясни, че оттук нататък ще се справяме сами, защото го чака много работа, докато заобиколи митническите постове. Прие с елегантен поклон монетите, които му дадох, и всеки пое по своя път.
Тръгнахме по пътеката, отдалечаваща се от брега. След няколко крачки се обърнах назад и го видях да ни изпраща с поглед. Махнах му и се зарадвах, че и той ми махна в отговор. После се обърна и изчезна, а ние се заизкачвахме по скалистото възвишение, като за ориентир ни служеше Дувърският фар.
Бях предупредена, че пътуването с карета до Лондон крие опасности, защото по шосетата дебнат разбойници. В Лондон обаче пристигнахме без произшествия и градът ми се стори като двойник на Париж — тъмна мъгла надвисваше над покривите, заплашителната река Темза гъмжеше от лодки и корабчета, миришеше на дим, екскременти и мокри коне.
На безупречен английски попитах кочияша на двуколка под наем:
— Ще ни закарате ли до дома на семейство Каръл в Мейфеър, сър?
— К’одрънкаш? — Той надникна през решетката, която ни делеше. Вместо да се опитвам да му обясня отново, му подадох бележката с адреса. Щом потеглихме, с Елен дръпнахме завесите и се преоблякохме, редувайки се да стоим на пост до решетката. Извадих смачканата си рокля от дъното на кожената торба и веднага съжалих, че не съм я сгънала по-грижливо. Елен свали селската си рокля и надяна бричовете, ризата и жакета ми — не особено подобрение предвид мръсотията, която бях събрала през последните три дни.
Пред дома на Карълови в Мейфеър кочияшът ни отвори вратата и ни изгледа с познатото смаяно изражение, когато пред очите му се появиха две съвсем различни момичета. Предложи да почука и да ни представи, но аз го отпратих със златна монета.
После застанахме между колоните пред входа — новоизлюпената ми камериерка и аз — поехме си дълбоко дъх и почукахме. Чухме приближаващи стъпки и не след дълго вратата се отвори. Обясних кои сме на кръглоликия мъж в смокинг, от когото лъхаше леко на политура за сребро. Явно познал името ми, той ни поведе през внушително преддверие към коридор, покрит с килим. Помоли ни да изчакаме пред врата, водеща очевидно към трапезария, откъдето приглушено долиташе любезна размяна на реплики и потропване на прибори.
Чух го да казва през открехнатата врата:
— Имате посетителка, милейди. Мадмоазел Дьо ла Сер от Версай.
Възцари се тишина. Погледнах към Елен и се почудих дали и аз изглеждам разтревожена като нея.
После икономът се върна и ни покани да влезем. Прекрачихме прага и видяхме сътрапезниците, наслаждаващи се на обилна вечеря — господин и госпожа Каръл, Мей Каръл, която плесна с длани и възкликна със саркастично удоволствие: „Я! Миризливката!“, а аз едва се стърпях да не я зашлевя; и господин Уедърол, който скочи на крака и със зачервено лице изрева: