— Искат да шпионирам?
Той почеса смутено снежнобялата си брада.
— Нещо такова. Искат да се представиш за друга жена, за да те допуснат във въпросната къща.
— Което си е точно шпиониране!
— Ами… да.
Замислих се и реших, че въпреки всичко идеята всъщност ми допада.
— Опасно ли е?
— Приключенията те блазнят, а?
— По-добре е от „Мезон Роял“. Кога ще ми представят по-подробно мисията?
— Когато са готови. Междувременно използвай затишието да шлифоваш така наречената си камериерка. В момента тя не е нито полезна, нито красива. — Погледна ме. — Недоумявам какво си направила, за да породиш такава преданост.
— По-добре да не знаеш — казах.
— Което ми напомня… още нещо по темата.
— Какво, мосю?
Той прочисти гърло и се втренчи в обувките си.
— Относно плаването. Капитанът, с когото си пътувала до Дувър…
— Да? — усетих как се изчервявам.
— Англичанин ли беше или французин?
— Англичанин като теб, мосю.
— Ясно, ясно — закима той. Прочисти отново гърло, пое си дълбоко дъх, вдигна глава и ме погледна в очите. — Плаването от Кале до Дувър не отнема два дни, Елиз. По-скоро няколко часа, ако условията са благоприятни; девет, най-много десет в лошо време. Защо според теб те е държал два дни в открито море?
— Нямам представа, мосю — свих устни.
Той кимна.
— Ти си красиво момиче, Елиз. Красива си като майка си, а всички глави се обръщаха, когато тя влезеше в стаята. По пътя си ще срещаш мнозина с коварни намерения.
— Знам, мосю.
— Арно очаква завръщането ти във Версай, нали?
— Да, мосю.
Надявах се.
Господин Уедърол се изправи.
— И как точно прекара двата дни из Ламанша, Елиз?
— Дуелирах се. Упражнявах се да се бия със сабя — отвърнах.
20 март 1788
Семейство Каръл обещаха да ни помогнат да открием Ръдок и според господин Уедърол това означава, че разполагаме с мрежа от шпиони и информатори.
— Ако е в Лондон, Елиз, няма начин да се укрие. Ще го намерим, бъди сигурна.
В замяна обаче ми възложиха задача.
Би трябвало да се притесня, но горкият господин Уедърол нервничеше за двама, подръпваше бакенбардите си и изреждаше на глас опасение след опасение.
А и той имаше право — идеята наистина ми се струваше вълнуваща. Няма смисъл да го отричам. И кой би ме обвинил след десетте години в отегчителното и омразно училище? Десет години, през които мечтаех да се пресегна и да сграбча съдбата, подмамваща ме на сантиметри от върховете на пръстите ми. С други думи — десет години терзания и бленуване. Бях готова.
Мина цял месец. Накараха ме да напиша писмо до приближени на Карълови във Франция, които да му сложат печат и да го препратят до адрес тук, в Лондон. Докато чакахме отговор, учех Елен да чете и да говори на английски и така усъвършенствах и своите познания.
— Опасно ли ще бъде? — попита ме тя на английски един следобед, докато се разхождахме из двора на имението на Карълови.
— Да, Елен. По-добре остани тук или се опитай да си намериш работа в друга къща.
— Няма да се отървете толкова лесно от мен, мадмоазел — предупреди ме свенливо момичето на френски.
— Не искам да се отърва от теб, Елен. Ти си чудесно момиче, сърдечно и великодушно. Мисля обаче, че изплати дълга си. Нямам нужда от камериерка и не искам да нося отговорност за когото и да било.
— А от приятелка, мадмоазел? Навярно бих могла да ви бъда приятелка?
С Елен бяхме пълни противоположности. Неумението ми да си държа езика зад зъбите често ме въвличаше в неприятности, а тя бе мълчалива и сдържана — понякога по цели дни изричаше едва по дума-две. Аз бях буйна — лесно се разсмивах и лесно избухвах, а тя бе затворена и рядко издаваше чувствата си. Знам какво си мислите. Същото, което си мислеше господин Уедърол — че бих могла да се поуча от Елен. Навярно затова отстъпих, както се предадох и при първата ни среща и неведнъж след това. Позволих ѝ да остане с мен и се почудих защо Бог е решил да ме дари с такъв ангел.
Освен че отделях време на Елен (да не споменаваме колко съвестно отбягвах двете надменни дами от семейство Каръл), усъвършенствах и уменията си да се сражавам със сабя. Тренирах с господин Уедърол, който…
Е, няма как да го спестя — той бе станал по-бавен. Не боравеше със сабята ловко както преди. Орловото му зрение бе помръкнало. Дали от възрастта? Все пак от първата ни среща бяха минали четиринайсет години, не биваше да го забравям. Но има и друго… на обяд и на вечеря посяга към гарафата с вино, преди прислужниците, което не остава незабелязано за домакините ни, съдейки по презрителните погледи на госпожа Каръл. Неодобрението им ме изпълва със закрилнически чувства. Казвам си, че господин Уедърол продължава да тъгува за мама.