— Тази вечер не злоупотребявай с виното, мосю — пошегувах се веднъж, когато той се наведе да вдигне от тревата дървената си сабя.
— О, не от виното изглеждам отмалял. Ти си причината. Подценяваш уменията си, Елиз.
Може би. Или пък не.
Често пишех и на татко. Уверявах го, че обучението ми продължава и съм се „укротила“. Писмата до Арно обаче ме затрудняваха.
После се реших и му написах, че го обичам.
Никога преди не бях му писала толкова нежно писмо и в заключение най-искрено признах, че се надявам скоро да го видя.
Какво от това, че причините да искам да го видя вероятно са егоистични? Какво от това, че го смятам за бягство от ежедневните отговорности, за лъч светлина в мрака на отредената ми съдба? Има ли значение, щом единственото ми желание е да му донеса щастие?
Викат ме. Елен ми съобщи, че е пристигнало писмо. Длъжна съм, макар и неохотно, да облека рокля, да сляза долу и да разбера какво ме очаква.
2 април 1788
Денят започна с паника.
— Според нас не е уместно да имаш камериерка — заяви господин Каръл.
Ужасното трио стоеше в приемната на имението в Мейфеър и оглеждаше мен и Елен, преди да поемем на тайната си мисия.
— Както решите — съгласих се. Притесних се, разбира се, при мисълта да тръгна сама. От друга страна, така отпадаха тревогите за новата ми приятелка.
— Не — господин Уедърол поклати категорично глава. — Ще измисля някаква история как семейството е забогатяло. Не искам да отива сама. Достатъчно обезпокоително е, че не мога да я придружа.
Госпожа Каръл се поколеба.
— Ще трябва да помни и това. Още една грижа.
— Госпожо Каръл — процеди през зъби господин Уедърол, — моите уважения, но не ми се слушат врели-некипели! Елиз играе ролята на благородничка, откакто се е появила на белия свят. Ще се справи.
С Елен чакахме търпеливо да решат съдбата ни. Макар и различни във всяко друго отношение, двете си приличахме по едно — че други разполагат с живота ни. Бяхме свикнали с това.
Щом приключиха, завързаха багажа ни върху покрива на каретата и кочияшът — благонадежден приближен на семейство Каръл — подкара впряга към Блумсбъри и към имението на Куин Скуеър.
— Преди го наричали Куин Ан Скуеър — обясни ни кочияшът. — Сега е само Куин Скуеър.
Той изкачи стълбите с мен и Елен и дръпна въженцето на звънеца. Докато чакахме, огледах площада и видях два реда внушителни бели къщи в типичен английски стил. На север имаше поле, а в съседство — църква. По шосето играеха деца — тичаха между каруците и каретите по оживената улица.
Чухме стъпки и скърцане на резета. Опитах се да си придам уверено изражение и да заприличам на жената, за която се представях.
Която бе?
— Госпожица Ивон Албертен и камериерката ѝ Елен — кочияшът уведоми иконома, отворил вратата. — Идват да посетят госпожица Дженифър Скот.
За разлика от шумния площад зад нас, къщата изглеждаше притъмняла и зловеща и аз едва преодолях силното нежелание да вляза вътре.
— Госпожица Скот ви очаква, мадмоазел — каза безизразният иконом.
Влязохме в просторно преддверие с тъмна дървена ламперия и затворени врати. Единствената светлина проникваше през прозореца на стълбищната площадка над нас. Къщата бе тиха, почти заплашително стихнала. Миг-два се почудих какво ми напомня атмосферата и после се досетих — на имението ни във Версай след смъртта на мама. Същото усещане за спряло време, за живот, измерващ се в шепот и безшумни стъпки.
Бяха ме предупредили, че мадмоазел Дженифър Скот, около седемдесет и пет годишна стара мома, е доста… ексцентрична. Хората я отвращавали — не само непознатите или определен тип, а всички хора. Живеела в къщата си на Куин Скуеър, обслужвана от малобройна прислуга, и по някаква причина, която Карълови не бяха споделили с мен, била важна фигура за английските тамплиери.
Кочияшът си тръгна и отведоха Елен — вероятно в някой ъгъл на кухнята, където да пристъпва от крак на крак под любопитните погледи на персонала. После икономът ме въведе в гостна. Завесите в голямата стая бяха спуснати, а пред прозорците имаше високи растения в саксии — поставени нарочно, предположих, за да не наднича някой отвън или отвътре. И тук бе задушно и сумрачно. Пред камината седеше господарката на имението — мадмоазел Дженифър Скот.