— Госпожица Албертен, милейди — представи ме икономът и излезе, без да дочака отговор.
Затвори тихо вратата и ме остави сама със странната дама, която не обичала хора.
Какво друго знаех за нея? Баща ѝ бил пиратът асасин Едуард Кенуей, а брат ѝ — прочутият тамплиерски Велик майстор Хайтам Кенуей. Предположих, че техните портрети са окачени на стената — двама джентълмени, които много си приличаха, единият в асасинска роба, а другият във военна униформа, вероятно Хайтам. Дженифър Скот живяла дълги години на Континента — била жертва на враждата между асасини и тамплиери. Никой не знаеше със сигурност какво точно ѝ се е случило, ала преживяното несъмнено я беше белязало непоправимо.
Сега тя се взираше в пламъците, подпряла брадичка в шепа, потънала в дълбок размисъл. Почудих се дали да се прокашлям, за да привлека вниманието ѝ, или да се приближа и да се представя. В същия момент огънят ми се притече на помощ — съчките изпукаха и разпръснаха фонтан от искри, тя се сепна, явно осъзнала къде се намира, повдигна бавно брадичка и ме погледна над рамките на очилата си.
Бяха ми обяснили, че навремето била красавица и призракът на някогашната ѝ красота наистина витаеше в изящните черти на лицето ѝ и в тъмната, непокорна коса, прошарена със сребристи кичури като на вещица. Очите ѝ блестяха като кремък — интелигентни и проницателни. Придадох си смирен вид и ѝ позволих да ме огледа.
— Ела, дете — кимна тя най-сетне и посочи стола срещу нея.
Седнах и отново бях подложена на внимателно проучване.
— Казваш се Ивон Албертен?
— Да, мадмоазел Скот.
— Наричай ме Дженифър.
— Благодаря, мадмоазел Дженифър.
Тя сви устни.
— Не. Просто Дженифър.
— Както желаете.
— Познавах баба ти и баща ти — каза тя и махна с ръка. — Е, не ги познавах в качеството им на твои роднини, но ги срещнах веднъж в имение край Тройе в родината ти.
Кимнах. Семейство Каръл ме бяха предупредили, че Дженифър Скот е подозрителна и вероятно ще ме подложи на разпит. И той несъмнено започваше.
— Как се казва баща ти? — попита мадмоазел Скот, сякаш не си спомняше името му.
— Лусио — отговорих.
Тя вдигна показалец.
— Да! Точно така. А баба ти!
— Моника.
— Разбира се, разбира се. Добри хора. И как са сега?
— Покойници за съжаление. Баба се спомина преди няколко години, татко — миналото лято. Дойдох при вас, за да изпълня една от последните му заръки. На смъртния си одър той настоя да ви посетя.
— Така ли?
— За жалост татко и господин Кенуей не са се разделили с добро.
— Напомни ми, дете — настоя тя с безизразно лице.
— Татко ранил брат ви.
— Да, да — закима тя. — Рани го със сабя, нали? Как е възможно да забравя?
„Не си забравила.“
Усмихнах се тъжно.
— Татко се разкайваше за стореното. Разказа ми как е поискал прошка за себе си и за баба, преди брат ви да изгуби съзнание.
Тя сключи пръсти и сведе глава.
— Помня, помня. Ужасно стечение на обстоятелствата…
— Татко се измъчваше от чувство за вина дори пред прага на смъртта.
Тя се усмихна.
— Жалко, че не е успял да дойде и да сподели терзанията си с мен. Щях да го уверя, че не е необходимо да се тормози. Много пъти на мен самата ми се е приисквало да забия нож в Хайтам.
Тя се вгледа в подскачащите пламъци и отрони с отнесен глас, потънала в спомени:
— Малък досадник. Трябваше да го убия, когато бяхме деца.
— Не говорите сериозно…
Тя сухо се изсмя:
— Да, вероятно. И не мисля, че Хайтам носи вина за случилото се. Не цялата поне.
Тя си пое дълбоко дъх, пресегна се към бастуна, облегнат върху ръкохватката на стола ѝ, и се изправи.
— Сигурно си изморена след пътуването от Дувър. Ще ти покажа стаята. Опасявам се, че не съм особено общителна. Предпочитам да се храня в покоите си. Ще вечеряш сама, но утре ще се поразходим в градината, за да се опознаем.
Станах и направих реверанс.
— С удоволствие — уверих я.
Тя ме погледна изпитателно още веднъж, преди да тръгнем към спалните на горния етаж.
— Приличаш много на баща си — отбеляза.
Имаше предвид Лусио, разбира се. Почудих се що за човек е бил и дали наистина приличам на него, защото веднага разбрах, че Дженифър Скот не е глупачка.
— Благодаря, милейди.
По-късно Елен ми сервира вечерята, нахраних се сама и се оттеглих в покоите си.
Истината е, че мразя Елен да се суети около мен. Бях ѝ забранила да ме облича и съблича, но тя настоя да направи нещо, за да компенсира отегчителните часове при прислугата, прекарани в изслушване на безсмислени клюки. Смилих се и ѝ разреших да подреди дрехите ми и да донесе леген с топла вода, за да се измия. Накрая ѝ позволих да ми разреши косата — ритуал, който ми доставяше удоволствие.