— Как вървят нещата, мадмоазел? — попита ме тя на френски, снишила глас.
— Добре. Ти разговаря ли с мадмоазел Скот?
— Не, видях я отдалеч и толкова.
— Е, не си пропуснала много. Определено е особнячка.
— Странна птица? — един от изразите на господин Уедърол. Усмихнах ѝ се в огледалото и тя ми отвърна с усмивка.
— Да. Наистина е странна птица.
— Ще ми кажете ли какво искат господин и госпожа Каръл от нея?
Въздъхнах.
— Дори да имах представа, по-добре е ти да не знаеш.
— И вие ли не знаете?
— Още не. Което ме подсеща… колко е часът?
— Наближава десет, мадмоазел Елиз.
— Мадмоазел Ивон! — просъсках.
Тя се изчерви.
— Съжалявам, мадмоазел Ивон.
— Не го забравяй!
— Съжалявам, мадмоазел Ивон.
— А сега си върви.
Когато Елен излезе, издърпах куфара си изпод леглото, коленичих и щракнах ключалките. Елен го бе изпразнила, но не знаеше за двойното дъно. Повдигнах капака под подплатата и разкрих скритите вещи — далекоглед и малко устройство за сигнализация. Наместих свещ в него, взех далекогледа и застанах до прозореца. Отдръпнах леко завесите, колкото да огледам площада.
Видях го в отсрещния край на улицата. Досущ като кочияш, очакващ клиенти, господин Уедърол седеше в двуколката, закрил долната половина от лицето си с шал. Дадох уговорения сигнал. В отговор той закри с длан фенера на двуколката, озърна се наляво и надясно и смъкна шала. Взрях се през далекогледа, за да виждам ясно лицето му и прочетох по устните му:
— Привет, Елиз.
После и той вдигна далекогледа си.
— Привет — изрекох тихо.
Така започна безмълвният ни разговор.
— Как вървят нещата?
— Вътре съм.
— Добре.
— Внимавай, Елиз — изрече той и ако изобщо е възможно разговор с устни в среднощния мрак да изрази истинска загриженост, то господин Уедърол се справи блестящо.
— Разбира се — обещах.
После си легнах да размишлявам защо са ме изпратили на това странно място.
6 април 1788
Доста време мина и има доста за разказване. През последните няколко дни сабята ми вкуси кръв за втори път, само че този път се намираше в моите ръце. И открих нещо, което — четейки какво съм написала по-рано в дневника си — би трябвало да разбера от самото начало.
Да не прибързваме обаче.
— Дали тази сутрин госпожица Скот ще слезе на закуска? — попитах лакея след първата нощ в дома на Куин Скуеър. Той сведе очи и излезе безмълвно, оставяйки ме сама с миризмата на плесен в трапезарията и с къркорещ стомах, както всяка сутрин. Дългата маса се простираше самотна пред мен.
Господин Смит — икономът — се появи след лакея, затвори вратата след себе си и пристъпи към мен.
— Съжалявам, мадмоазел — поклони се леко той, — но госпожица Скот е свикнала да закусва в стаята си, особено когато е свила платната.
— Свила е платната?
Той се усмихна тънко.
— Изразът означава, че е угнетена и изморена. Помоли ме да ви предам да се чувствате като у дома си. Надява се по-късно през деня да е в състояние да ви обърне внимание.
— С удоволствие бих поговорила отново с нея — казах.
Не ми оставаше друго, освен да чакам. С Елен обиколихме имението открай докрай. Нямаше и помен от госпожица Скот. Преди обяда се оттеглихме в дневната, където най-сетне приложих на практика уроците по бродерия в „Мезон Роял“. Домакинята ни отново не се появи.
Следобед с Елен се разходихме в градината. Госпожица Скот сякаш бе потънала вдън земя. Не дойде и в трапезарията, където пак вечерях сама.
Раздразнението ми растеше с всеки изминал час. Размишлявах колко рискове съм поела, за да дойда тук — неприятните сцени с мадам Льован, лъжите, с които заблуждавах татко и Арно. Исках да открия Ръдок, а не по цели дни да си придавам вид на любителка на шевицата, докато всъщност съм затворничка на домакинята си — и в неведение каква точно е целта на посещението ми.
Оттеглих се в стаята си и по-късно — в единайсет преди полунощ — дадох сигнал на господин Уедърол.
Този път изрекох с устни:
— Излизам.
На лицето му се изписа паника и той заповтаря трескаво:
— Не, не, не.
Аз обаче се бях отдалечила от прозореца, а и той ме познаваше отлично, разбира се. Кажех ли „излизам“, значи ще изляза.