Същото се случи и на третия ден. Няма да се впускам в подробности. Пак шиене, бъбрене и:
— О, да се поразходим ли на чист въздух, Елен?
— Нещо не ми харесва — предадох поредното безмълвно послание на господин Уедърол, след като се стъмни.
Трудно се разбирахме със сигнали и четейки по устните, но се налагаше да се примирим. Той не поощряваше срещи на живо, а и аз не настоявах след сблъсъка със Смит преди две нощи.
— Какво имаш предвид?
— Вероятно проверяват историята ни.
Ако бях права, щеше ли да се потвърди версията ми? Само Карълови знаеха. Бях в ръцете им, както и в ръцете на Дженифър Скот.
После, на четвъртия ден — най-сетне! — Дженифър Скот излезе от покоите си. Помолиха ме да я чакам пред конюшнята, за да се разходим по Ротън Роу в Хайд Парк.
Не бяхме сами — увити в шалове мъже и жени крачеха под излишни слънчобрани, махаха на хората в каретите и получаваха достолепно помахване в отговор; ездачите пък махаха на пешеходците и на пътниците в каретите. Мъже, жени и деца, наконтени в най-хубавите си дрехи, махаха, крачеха, усмихваха се и пак махаха.
Всички с изключение на госпожица Скот, която, макар и облечена в изискана рокля, наблюдаваше мрачно Хайд Парк.
— Това ли се надяваше да видиш в Лондон, Ивон? — попита ме тя, сочейки пренебрежително към махащите, усмихващите се и дечицата в костюми. — Идиоти, чийто свят се простира до стените на парка?
Подсмихнах се. Помислих си, че госпожица Скот и мама биха се разбирали.
— Надявах се да видя вас, мадмоазел Скот.
— И защо? Обясни ми отново.
— Заради татко. Предсмъртното му желание, помните ли?
Тя сви устни.
— Сигурно ти изглеждам престаряла, госпожице Албертен, но те уверявам, че не забравям толкова бързо.
— Простете, не исках да ви обидя.
Тя отново махна пренебрежително с ръка.
— Не се извинявай. Ако се почувствам засегната, ще ти кажа. Уверявам те, че не се обиждам лесно, Ивон.
Повярвах ѝ.
— Разкажи ми какво се случи с баба ти и баща ти, след като се разделихме? — попита тя.
Съсредоточих се и подхванах заучената история:
— След като брат ви проявил снизхождение, татко и баба се установили в околностите на Тройе. Те ме научиха на английски, испански и италиански. Изкарваха си прехраната благодарение на езиците, които владееха, и на преводаческите си умения.
Замълчах и я погледнах изпитателно, търсейки признаци на съмнение. След мъчителните години в „Мезон Роял“ бих издържала прилично изпит по въпросните езици, ако реши да ме подложи на проверка.
— Печелеха ли достатъчно, за да си позволят прислуга? — поинтересува се тя.
— Провървя ни — кимнах. Опитах се да си представя как двамата „полиглоти“ са в състояние да плащат на обслужващ персонал и не успях.
Дори да таеше подозрения обаче, тя ги криеше зад сивите си, притворени очи.
— А майка ти?
— Местно момиче. Уви, не я познавам. Починала при раждането ми скоро след като се оженили с татко.
— А сега? Как ще се справяш без баба си и баща си? Как виждаш бъдещето си, след като си тръгнеш оттук?
— Ще се върна в Тройе и ще продължа да работя като тях.
Настъпи дълго мълчание. Помахах на разхождащите се.
— Питам се дали господин Кенуей е поддържал връзка с вас преди смъртта си? — наруших най-сетне тишината. — Писал ли ви е писма?
Тя се обърна към прозореца, но осъзнах, че се взира в отражението си. Затаих дъх.
— Той загина от ръката на собствения си син — съобщи безизразно тя.
— Разбирам…
— Хайтам бе отличен боец. Като баща си. Знаеш ли как умря баща ни? — попита тя.
— Смит ми разказа — отвърнах и добавих бързо, забелязала острия ѝ поглед: — Когато ми обясняваше мерките за сигурност в дома ви.
— Ясно. Е, нападателите отнеха живота на Едуард — баща ни. Първата изгубена битка те убива, разбира се. Никой не може да спечели всички битки, а по онова време той не беше млад. Уменията и опитът обаче му помогнаха да надвие двама противници. Изгуби сражението, предполагам, заради рана, нанесена му преди години. Тя го забави. По същия начин Хайтам изгуби схватката срещу сина си и често съм се питала защо. Дали и той като Едуард е бил омаломощен от предишна рана? Дали причината е ударът със сабя, който баща ти му нанесе? Или е проявил друга слабост? Хайтам навярно е решил, че му е дошло времето, и благородно се е оставил да умре от ръката на сина. Брат ми беше тамплиер. Велик майстор на Тринайсетте колонии. Аз обаче знам за него нещо, което малцина знаят. Хората, прочели дневника му вероятно, и онези, прочели писмата му…