Писмата. Сърцето ми заби като чук в гърдите. Тропотът на конските копита и гласовете на разхождащите се отвън сякаш стихнаха.
— Какво знаеш за него, Дженифър? — попитах.
— Знам, че се е съмнявал, дете. Колебаел се е. Реджиналд Бърч, менторът на Хайтам, го въведе в тамплиерския орден и идеите му несъмнено са намерили добра почва. Все пак брат ми живя и умря като тамплиер. Подлагаше обаче на съмнение правотата на възгледите си. Такъв бе по природа. Дори да не е намерил отговори на въпросите си, достатъчен е фактът, че си ги е задавал. В какво вярваш, Ивон?
— Несъмнено съм наследила ценностите на родителите си — отвърнах.
— Да, обноските ти са безупречни и проявяваш състрадание към ближните си, предполагам…
— Старая се.
— А светогледът ти, Ивон? Какво мислиш например за случващото се в родината ти? На чия страна си?
— Положението е сложно, мадмоазел, и надхвърля личните пристрастия.
Тя повдигна вежди.
— Разумен отговор, скъпа. Изглежда си човек, който трудно се поддава на влияние.
— Лаская се, че имам собствено мнение.
— Сигурна съм, че е така. Обясни ми по-подробно обаче как възприемаш събитията във Франция.
— Не съм обмисляла задълбочено този въпрос, мадмоазел — заявих, да не би неволно да се издам.
— Достави ми удоволствие. Поразсъждавай сега.
Представих си моя дом. В главата ми изникна образът на татко, пламенно отстояващ идеята, че монархът е богопомазан и всеки човек трябва да знае мястото си, и на Враните, които искаха да детронират краля. И на мама, която вярваше в съществуването на трети път.
— Мисля, че е необходима реформа — казах на Дженифър.
— Наистина ли?
Помълчах.
— Така мисля.
Тя кимна.
— Добре, добре. Съмненията винаги са от полза. Брат ми имаше съмнения. Изразяваше ги в писмата си.
Отново писмата. Тъй като не знаех накъде отива разговорът, отбелязах:
— Изглежда е бил мъдър и милостив мъж.
Тя изсумтя.
— Имаше недостатъци, разбира се. Обаче наистина бе мъдър и добър човек. Хайде… — Почука по тавана на каретата с дръжката на бастуна. — Да се връщаме. Време е за обяд.
„Близо съм“ — помислих си, когато поехме обратно към Куин Скуеър.
— Искам да ти покажа нещо — добави тя и аз се почудих дали има предвид писмата.
На площада кочияшът ни помогна да слезем, но вместо да ни придружи по стълбите до входната врата, се върна в каретата, дръпна юздите и конете препуснаха сред пелената от прозирна мъгла, виеща се около копитата им.
Застанахме пред вратата и Дженифър дръпна звънеца веднъж и сетне още два пъти в бърза последователност.
Вероятно бях твърде мнителна, но…
Кочияшът си тръгна толкова внезапно. А и звънецът сякаш предаваше сигнал. Изопната като струна, ала с усмивка на уста, чух как резетата се отместват. Вратата се отвори, Дженифър поздрави Смит с едва забележимо кимване и влезе вътре.
Вратата се затвори. Приглушеното жужене на площада стихна. Обзе ме познатото усещане, че съм в затвор, този път примесено със страх и предчувствие, че нещо не е наред. „Къде е Елен“ — почудих се.
— Ще уведомиш ли Елен, че съм се върнала, Смит? — попитах иконома.
В отговор той наклони както винаги глава и се усмихна:
— Непременно, мадмоазел.
Ала не помръдна.
Погледнах въпросително към Дженифър с надеждата да постъпи нормално — да нареди на иконома. Тя обаче ми кимна:
— Ела, ще ти покажа игралната зала, където загина татко.
— Разбира се, мадмоазел — съгласих се и стрелнах с поглед Смит, преди да тръгна към дървената врата, затворена както обикновено.
— Вече си я виждала, нали? Игралната зала, имам предвид — отбеляза госпожица Дженифър.
— През изминалите четири дни, мадмоазел, разполагах с достатъчно време да разгледам красивото ви имение — отвърнах.
Тя спря, уловила бравата. Обърна се към мен.
— Четирите дни се оказаха ползотворни и за нас, Ивон…
Не ми допадна ударението. Никак не ми допадна.
Тя отвори вратата и ме подкани да вляза.
Завесите бяха спуснати. Запалените свещи по рафтовете и полиците над камините озаряваха помещението в оранжево сияние, сякаш в него се канят да извършат зловеща религиозна церемония. Билярдната маса бе покрита с платнище и беше преместена в ъгъла. Върху голия под в средата на стаята един срещу друг стояха два дървени кухненски стола. До стената чакаше лакей, скръстил длани в ръкавици. Мисля, че се казваше Милс. Той обикновено се усмихваше, покланяше се и се държеше безупречно учтиво, както се полага да се отнася прислугата с гостуваща френска благородничка. Сега обаче просто се втренчи в мен с безизразно — дори заплашително — изражение.