— Използвахме четирите дни да изпратим човек във Франция, за да потвърди историята ти — продължи Дженифър.
Смит също бе влязъл в игралната зала и бе застанал до вратата. Бях в капан. Каква ирония! Дни наред се оплаквах, че съм в клопка, а сега наистина бях натясно.
— Мадмоазел — подхванах по-смутено, отколкото бих искала, — чувствам се объркана и в неловко положение. Ако ми погаждате номер или пък спазвате някакъв английски обичай, моля ви да ми обясните.
Очите ми се стрелнаха към лакея Милс и към двата стола. После погледнах отново към Дженифър. Лицето ѝ бе безизразно. Прииска ми се господин Уедърол да е тук. Помислих за мама. За татко. За Арно. Никога не съм се чувствала по-уплашена и самотна.
— Интересува ли те какво откри човекът ни във Франция? — попита Дженифър, пренебрегнала въпроса ми.
— Мадам… — възкликнах настойчиво, но тя сякаш не ме чуваше.
— Откри, че Моника и Лусио Албертен наистина се прехранвали благодарение на езиците, които владеят. Не печелели достатъчно обаче, за да си позволят прислуга. Няма и никакво местно момиче. Няма сватба, няма деца. Не съществува никаква Ивон Албертен. Майката и синът живеели скромно в покрайнините на Тройе — допреди четири седмици, когато ги убили.
Затаих дъх.
— Не… — изтръгна се от устата ми, преди да успея да прехапя език.
— Да. Приятелите ти тамплиери им прерязали гърлата, докато спели.
— Не! — повторих, покрусена колкото за себе си и за изобличаването ми, толкова и за горките Моника и Лусио Албертен.
— Извини ме за момент. — Дженифър излезе от стаята, оставяйки ме под зоркия надзор на Смит и Милс.
Не след дълго се върна и попита:
— Искаш писмата, нали? Почти се изплъзна от устата ти, когато разговаряхме в парка. Чудно защо тамплиерските ти господари искат писмата на брат ми.
В ума ми се блъскаха противоречиви мисли. Как да постъпя? Да призная, да отрека, да побягна, да отвърна предизвикателно, да се разплача…
— Не разбирам какво намеквате, мадмоазел — отроних с умолителен глас.
— О, сигурна съм, че разбираш, Елиз дьо ла Сер.
Божичко! Откъде знаеше името ми?
Отговорът не закъсня. Дженифър даде знак на Смит и той отвори вратата. Друг лакей въведе Елен.
Побутна я да седне на единия от дървените столове и тя ме погледна разкаяно.
— Съжалявам — промълви. — Казаха ми, че сте в беда.
— И не излъгахме — кимна Дженифър, — защото и двете наистина сте в беда.
— Обясни ми за какво са му на Ордена ти писмата?
Погледнах отново към лакея и осъзнах, че положението е безнадеждно.
— Съжалявам, Дженифър. Искрено съжалявам. Имаш право. Дойдох неканена в дома ти, за да взема писмата на брат ти.
— Да ги откраднеш — поправи ме рязко тя.
Сведох глава.
— Да, да ги открадна.
Тя се подпря с длани върху дръжката на бастуна и се приведе към мен. Косата ѝ се спусна над очилата и единственото око, което виждах, искреше от гняв.
— Баща ми Едуард Кенуей бе асасин, Елиз дьо ла Сер. Тамплиерски главорези нападнаха дома ми и го убиха в стаята, където се намираш сега. Похитиха ме и ме обрекоха на живот, какъвто не си бях представяла дори в най-зловещите си кошмари. Кошмар наяве, продължил години наред. Ще бъда честна с теб, Елиз дьо ла Сер — не съм настроена благосклонно към тамплиерите и към шпионите им. Знаеш ли как асасините наказват шпионите?
— Не знам, мадмоазел. Умолявам ви обаче да пощадите Елен. Накажете мен, ако желаете, но тя е невинна.
Дженифър се изсмя рязко, гърлено.
— Невинна ли? Съчувствам ѝ тогава, защото и аз бях невинна. Мислиш ли, че бях заслужила участта си? Да ме похитят и да живея в плен? Да ме използват като наложница? Мислиш ли, че аз, невинната, заслужавах да се отнасят така с мен? Мислиш ли, че аз, невинната, заслужавам да изживея последните си дни в самота и мрак, ужасена от демоните, които ме навестяват нощем? Не мислиш, предполагам. Ала невинността не е защитна броня, както вероятно ти се иска. Не и във вечната битка между тамплиери и асасини. Тази битка, в която жадуваш да се включиш, Елиз, взема невинни жертви. Жени и деца, които не са чували нищо за асасини и тамплиери. Невинността загива и невинните умират. Това важи за всяка война, а сблъсъкът между асасините и тамплиерите е война.
— Вие не участвате в нея — отроних след дълго мълчание.
— Какви ги говориш, дете?
— Няма да ни убиете.
Тя сбърчи чело.