— Защо? Око за око. Хора от твоя Орден са убили Моника и Лусио, а те също бяха невинни, нали?
Кимнах.
Тя се изправи. Кокалчетата ѝ побеляха върху дръжката от слонова кост на бастуна, а погледът ѝ се отнесе, напомняйки ми първата ни среща, когато се взираше в огъня. Сърцето ми се сви, защото се възхищавах на Дженифър Скот, макар да бяхме прекарали съвсем кратко време заедно. Не исках да ни нарани. Смятах я за по-извисена.
И тя оправда очакванията ми.
— Истината е, че мразя проклетата ви шайка — думите се изтръгнаха в края на дълга въздишка, сякаш много години е копняла да ги изрече. — Омръзна ми от вас. Предай го на тамплиерските си приятели, когато ви изпратя при тях с камериерката ти… — Тя замълча и посочи Елен с бастуна. — В действителност тя не ти е камериерка, нали?
— Не, мадмоазел — кимнах и погледнах към Елен. — Мисли, че ми е длъжница.
Дженифър забели очи.
— А сега ти си ѝ длъжница.
Кимнах отново.
— Да, сега аз съм ѝ длъжница.
Тя се втренчи в мен.
— Съзирам добро у теб, Елиз. Долавям съмнения и въпроси, а според мен те са положителни качества. Затова реших да ти дам писмата, които търсиш.
— Вече не ги искам, мадмоазел — изрекох през сълзи. — За нищо на света.
— Защо се заблуждаваш, че имаш избор? — повдигна вежди госпожица Дженифър. — Събратята ти тамплиери искат писмата и ще ги получат при две условия. Първо, за в бъдеще да не ме включват в битките си, да ме оставят на мира. И второ, да ги прочетат. Да прочетат размислите на брат ми как тамплиери и асасини могат да работят заедно и навярно да ги приложат на дело.
Тя даде знак на Смит, който кимна и пристъпи към дървената ламперия на стената.
Госпожица Дженифър ми се усмихна.
— Питаше се дали тук има тайник, нали?
Отбягнах погледа ѝ. Междувременно Милс натисна някакъв бутон и една от дъските се плъзна назад. Извади отвътре две кутии от пури и застана до господарката си. Отвори капака на едната и ми показа какво се крие под него — купчина писма, завързани с черна панделка.
Без да ги поглежда, Дженифър Скот ги посочи:
— Това са всички писма на Хайтам от Америка. Искам да ги прочетеш. Не бой се, няма да се натъкнеш на семейни откровения. С брат ми не бяхме близки. Ще се запознаеш обаче с личната философия на Хайтам. И е възможно да откриеш във възгледите му — ако съм те преценила правилно, Елиз дьо ла Сер — причина да промениш светогледа си. И навярно да приложиш новите убеждения, когато станеш Велик майстор на тамплиерите.
Тя подаде първата кутия на Милс и отвори втората. Вътре имаше сребърна огърлица с медальон, инкрустиран с блестящи червени скъпоценни камъни, подредени във формата на кръст.
— Хайтам ми изпрати и това — обясни. — Подарък. Нямам желание да го използвам обаче. То трябва да принадлежи на тамплиер. На някого като теб вероятно.
— Не мога да го приема.
— Нямаш избор — повтори тя. — Вземи ги. И двете. Направи всичко възможно да прекратиш тази безплодна война.
Погледнах я и макар да не исках да разруша магията, и да я накарам да размисли, попитах:
— Защо го правите?
— Защото се проля достатъчно кръв.
Тя извърна рязко глава, сякаш вече не издържаше погледа ми, срамуваше се от милосърдието си и предпочиташе да притежава силата да ме убие.
После махна с ръка на хората си да изведат Елен, долови, че се каня да ги възпра, и ми каза:
— Ще се грижат добре за нея. — След миг продължи: — Елен не искаше да говори, защитаваше те. Трябва да се гордееш, че вдъхваш такава преданост у приближените си, Елиз. Използвай дарбата си да поведеш тамплиерите по нов път. Ще видим дали ще успееш. Не ти давам писмата с леко сърце. Надявам се да ги прочетеш и да размислиш върху думите на брат ми.
Остави ме сама през следващите два часа — достатъчно да прочета писмата и да започна да си задавам въпроси. Да разбера, че има друг път. Трети път.
Дженифър не се сбогува с нас. Изведоха ни през задния вход към конюшнята, където ни чакаше карета. Милс ни помогна да се качим и ние потеглихме.
Каретата трополеше и се друсаше. Конете пръхтяха, юздите им подрънкваха по лондонските улици, отвеждащи към Мейфеър. В скута ми лежеше кутията с писмата на Хайтам и огърлицата, подарена ми от Дженифър. Стисках я здраво, съзнавайки, че тя съдържа разковничето за бъдещия мир. Бях длъжна да се погрижа да попадне в добри ръце.
Елен мълчеше. Погалих с пръсти опакото на дланта ѝ, за да ѝ вдъхна увереност.
— Съжалявам, че те въвлякох в това — промълвих.
— Не ме въвлякохте в нищо, мадмоазел. Забравихте ли, че се опитахте да ме разубедите? Настоявахте да не идвам с вас.