Усмихнах се тъжно.
— Сигурно ти се иска да ме беше послушала.
Тя се вгледа през прозореца към градските улици, нижещи се край нас.
— Не, мадмоазел, дори за секунда не съм си го помисляла. Каквото и да ме сполети, няма да е по-лошо от участта, която ми бяха подготвили мъжете в Кале. Негодниците, от които ме спасихте.
— Във всеки случай, Елен, дългът ти е платен. Върнем ли се във Франция, ще поемеш по своя път като свободна жена.
Бегла усмивка пробяга по устните ѝ.
— Ще видим, мадмоазел. Ще видим…
Когато каретата изтрополи по засенчения от дървета Мейфеър Скуеър, забелязах оживление пред дома на Карълови на петдесетина метра пред нас.
Похлопах по тавана на каретата, за да дам знак на кочияша да спре, и докато конете цвилеха възмутено, отворих вратата и застанах на стъпенката. Заслонила очи с длан, се взрях в далечината. Господин Каръл стоеше на стълбите пред къщата и си слагаше ръкавиците. Господин Уедърол се появи зад него, закопчавайки редингота си. Сабята му висеше на хълбока.
Интересно. Лакеите и господин Каръл също бяха въоръжени.
— Чакай тук — подвикнах на кочияша и надникнах в каретата.
— Ще се върна бързо — казах тихо на Елен, повдигнах полите си и се отправих към ниската ограда наблизо, откъдето виждах по-ясно каретите пред дома на Карълови. Господин Уедърол стоеше с гръб към мен. Вдигнах шепи пред устата си, нададох обичайния ни крясък на сова и с облекчение забелязах, че се обърна само той. Всички други бяха твърде заети със задачите си да се запитат защо чуват сова толкова рано привечер.
Господин Уедърол огледа площада и ме откри. Скръсти небрежно ръце, закри едната страна на лицето си с длан и изрече с устни:
— Как, по дяволите, се озова тук?
Слава богу, че умеехме да разговаряме безмълвно.
— Няма значение. Къде отивате?
— Открили са Ръдок. Отседнал е в гостилница „Глиганска глава“ на Флийт Стрийт.
— Донеси ми куфара.
Той кимна.
— Ще го оставя в конюшнята в задния двор. Не се навъртай тук. Всеки момент ще потеглим.
Цял живот са ми повтаряли, че съм красива, ала за пръв път се възползвах от този факт, когато се върнах при кочияша, запърхах с мигли и го убедих да донесе куфара ми от конюшнята.
Когато се върна, го помолих да седне на капрата и с чувството, че приветствам стар приятел, затършувах в куфара. В моя куфар. В куфара на Елиз дьо ла Сер, а не на Ивон Албертен. Изпълних обичайното си каретно преобразяване. Свалих проклетата рокля. Пернах ръцете на Елен, протегнали се да ми помогнат, и облякох бричовете и ризата. Загладих тривърхата шапка, надянах я и препасах сабята. Пъхнах купчина писма в пазвата си. Всичко друго оставих в каретата.
— Заминаваш за Дувър — казах на Елен, отваряйки вратата. — Не пропускай прилива. Качи се на първия кораб до Франция. С божията воля ще се срещнем там.
Подвикнах на кочияша:
— Откарай момичето до Дувър!
— За Кале ли ще отплава? — попита той след до болка познатото ококорване, предизвикано от смяната на дрехите ми.
— И двете ще отплаваме за Кале. Ще ме чакате там.
— Значи трябва да сварим прилива. Пътят до Дувър сега е пълен с карети.
— Отлично — подхвърлих му монета. — Грижи се за нея. Сполети ли я беда, знай, че ще те намеря!
Очите му стрелнаха сабята ми.
— Вярвам ви. Не се тревожете — успокои ме той.
— Добре — усмихнах се. — Разбрахме се значи!
— Така изглежда.
Поех си дълбоко дъх.
Писмата бяха у мен. Както и сабята, и кесията с монети. Всичко друго щеше да замине с Елен.
Кочияшът ми намери друга карета. Качих се и изпратих с поглед Елен, молейки се безмълвно да пристигне невредима в Дувър. После казах на своя кочияш:
— Флийт Стрийт, моля, и не щади конете.
Той кимна с усмивка и препуснахме.
Отворих прозореца и погледнах назад точно когато последният от свитата на Карълови се качи в каретата. Изсвистяха камшици. Впряговете се устремиха напред. Подвикнах на кочияша:
— Мосю, зад нас има две карети. Трябва да стигнем до Флийт Стрийт преди тях.
— Разбира се, мадмоазел — отвърна невъзмутимо кочияшът и шибна конете с поводите. Те изцвилиха и копитата им затрополиха по-бързо по паважа. Аз се облегнах назад, стиснала дръжката на сабята си. Надпреварата бе започнала.
Не след дълго спряхме пред гостилница „Глиганска глава“ на Флийт Стрийт. Подхвърлих монети и махнах благодарно на кочияша, а после, преди да успее да ми отвори вратата, скочих на двора.