Той беше пълен с дилижанси и коне, дами и господа, направляващи носачи, запъхтени под тежестта на вързопи и пътнически сандъци. Погледнах към портата. Нямаше и следа от Карълови. Добре. Предоставяха ми възможност да открия Ръдок. Вмъкнах се през задната врата, прекосих сумрачен коридор и влязох в гостилницата — тъмна, с нисък таван с дебели греди. Както в „Еленовите рога“ в Кале, и тук жадните пътници огласяха помещението с дрезгав смях, стелеше се гъст дим. Застанах пред гостилничаря с увиснала гуша, който държеше кърпа и триеше морно калаена халба, сякаш мечтаеше да е на по-добро място.
— Мосю?
Той продължи да се взира отнесено в празното пространство. Щракнах с пръсти, подвикнах му по-силно да ме чуе сред гълчавата и той се опомни.
— Какво? — промърмори.
— Търся мъж, отседнал тук. Господин Ръдок.
Той поклати глава, раздрусвайки диплите по гушата си.
— Няма такъв човек.
— Сигурно се представя под друго име — предположих с надежда в гласа. — Моля ви, мосю, важно е да го открия.
Заинтригуван, той ме изгледа с присвити очи.
— Как изглежда въпросният господин Ръдок? — попита.
— Облича се като лекар, мосю, поне такива дрехи носеше последния път, когато го видях. Не би успял да промени обаче характерния цвят на косата си.
— Чисто бяла?
— Точно така.
— Не, не съм го виждал.
Дори сред шума в гостилницата долових суматохата в двора. Трополенето на карети. Карълови бяха пристигнали.
Гостилничарят долови промяната в изражението ми. Очите му блеснаха.
— Виждали сте го — настоях.
— Възможно е. — Той се втренчи в мен и протегна ръка. Помазах дланта му със сребърна монета.
— На горния етаж. Първата стая вляво. Използва името Моулс. Господин Джералд Моулс. По всичко личи, че трябва да побързаш.
В двора бе настъпила още по-голяма суматоха. Надявах се да се засуетят по-дълго, докато помогнат на госпожа Каръл и противната ѝ дъщеря да слязат от каретата, преди да нахлуят в „Глиганската глава“ като кралски величия.
Изкачих стълбите. Първата врата вляво. Намирах се точно под стряхата — скосените греди почти докосваха върха на шапката ми. Тук бе по-тихо — шумът отдолу наподобяваше несекващо подземно потракване. Предстоящото нашествие явно още не се бе състояло.
Използвах мимолетното затишие преди бурята да се успокоя, вдигнах ръка да почукам, после размислих и се наведох да надникна през ключалката.
Той седеше върху леглото, подвил крак под себе си. Носеше бричове и разкопчана риза, разкриваща костеливите му гърди с щръкнали косми. Сега не приличаше на лекар, ала гъстата бяла коса не бе променена. Познах го веднага — човека от кошмарите ми. Странно, ала зловещият призрак от детството ми не изглеждаше никак заплашително.
Отдолу се разнесе шум — Карълови бяха влезли. Чух викове, заплахи и протестите на моя приятел, гостилничаря. След миг Ръдок щеше да разбере какво става и щях да изгубя предимството на изненадата.
Почуках.
— Влез — извика Ръдок за моя изненада.
Прекрачих вътре и той стана да ме посрещне с ръка на хълбока — предизвикателна поза, осъзнах стъписано. За секунда и двамата занемяхме объркани. Той — отметнал игриво глава, аз — застинала на прага.
Най-сетне той проговори с учудващо шлифован глас:
— Съжалявам, но не изглеждате като проститутка. Не се обиждайте, изключително привлекателна сте, но… наистина не приличате на лека жена.
Намръщих се.
— Не, мосю, не съм проститутка. Аз съм Елиз дьо ла Сер, дъщерята на Жули дьо ла Сер.
На лицето му се изписа недоумение.
— Опитахте се да ни убиете.
— И значи порасналата дъщеря е дошла да отмъсти? — попита той.
Стисках дръжката на сабята. Чух ботуши да трополят по дървените стълби. Хората на семейство Каръл се изкачваха към нас. Затръшнах вратата и я залостих с резето.
— Не. Дойдох да ти спася живота.
— О? Нима? Какъв обрат!
— Смятай се за късметлия. — Стъпките доближиха вратата.
— Тръгвай!
— Не съм облечен!
— Тръгвай! — настоях и посочих прозореца.
Хората отвън захлопаха по вратата и тя се разтърси. Не се наложи да потретвам. Ръдок прекрачи през прозореца и изчезна, оставяйки след себе си остра миризма на пот. Чух го как се плъзва по наклонения покрив и в същия момент вратата се разлетя на трески, зейна и лакеите на Карълови нахълтаха вътре.
Бяха трима. Извадих сабята си и те измъкнаха своите. Зад тях се появиха тримата Карълови и господин Уедърол.
— Спрете! — извика господин Каръл. — Това е мадмоазел Дьо ла Сер, за бога!