Стоях с гръб към прозореца във внезапно отеснялата стая, пълна с хора с извадени саби. Отвън долетя трополене — Ръдок си спасяваше кожата.
— Къде е той? — попита господин Каръл, макар и не толкова настойчиво, колкото очаквах.
— Не знам. И аз дойдох да го търся — уведомих го.
Господин Каръл даде знак на тримата мъже да свалят оръжията.
— Разбирам. Дошла си да търсиш господин Ръдок… — подхвана учудено той. — Но нали ние трябваше да го издирим? Всъщност бях останал с впечатлението, че докато го намерим, ти ще гостуваш на Дженифър Скот и ще изпълниш възложената ти задача. Изключително важна тамплиерска мисия, нали?
— Точно това направих — отвърнах.
— Ясно… Е, защо първо не прибереш сабята си като добро момиче?
— Няма да я прибера, защото Дженифър Скот ми отвори очите.
Той повдигна вежди. Госпожа Каръл присви устни, а Мей Каръл изсумтя. Господин Уедърол ме погледна предупредително.
— Така ли? Дженифър Скот, дъщерята на асасина Едуард Кенуей, ти е отворила очите?
— Да. — Лицето ми пламна.
— Ще споделиш ли с нас какво ти наговори тази жена, враждуваща с тамплиерите?
— Убили сте Моника и Лусио.
Господин Каръл сви тъжно рамене.
— Опасявам се, че е вярно. Необходима предпазна мярка, за да не разкрият измамата.
— Нямаше да се съглася да участвам в плана ви, ако знаех истината.
Той разпери ръце, сякаш реакцията ми оправдава действията им. Острието на сабята ми упорито сочеше към него. Бих могла да го пронижа в миг.
Направех ли го обаче, щях да умра, преди тялото му да докосне пода.
— Как се досети да дойдеш тук? — попита той и погледна към господин Уедърол, осъзнал несъмнено каква е истината. Забелязах как господин Уедърол присвива пръсти, готов да посегне към сабята си.
— Няма значение. Важното е, че спази договорката — отвърнах.
— Да — съгласи се той. — А ти? Спази ли договорката?
— Помолихте ме да ви донеса писма, скрити в дома на Дженифър Скот. Успях, макар с камериерката ми Елен да платихме висока цена.
Той се спогледа със съпругата си и дъщеря си.
— Наистина ли ги откри?
— Дори ги прочетох.
Устните му се извиха надолу, сякаш изрича: „Е, и?“
— Прочетох писмата и обмислих думите на Хайтам Кенуей. А те се свеждат до следното — асасините и тамплиерите да прекратят враждата помежду си. Хайтам Кенуей — легенда сред тамплиерите — е мечтаел за бъдеще, когато двата ни ордена ще работят заедно.
— Разбирам — кимна господин Каръл. — И това докосна струна в душата ти?
— Да — отговорих с внезапна увереност. — Да. Думите на Хайтам Кенуей ми въздействаха дълбоко.
— Ясно, ясно — закима отново господин Каръл. — Хайтам Кенуей е постъпил… смело, излагайки идеите си черно на бяло. Ако го бяха разкрили приживе, щяха да го съдят за предателство срещу Ордена.
— Възможно е обаче да е прав. Добре е да се поучим от писмата му.
— Да, да, скъпа. Възможно е — съгласи се господин Каръл. — Заинтригуван съм. Бих прочел задълбочено писмата му. Случайно да ги носиш?
— Да — отвърнах предпазливо. — Нося ги.
— О, браво! Чудесно. Ще ми ги покажеш ли?
Той протегна ръка, устните му се разтегнаха в усмивка, която не успя да достигне очите му.
Бръкнах под ризата, извадих писмата от пазвата си и му ги подадох.
— Благодаря — продължи да се усмихва той. Без да откъсва очи от моите, подаде писмата на дъщеря си, която ги взе със самодоволно изражение. Знаех какво ще последва. Бях готова. И, разбира се, Мей Каръл хвърли писмата в огъня.
— Не! — извиках и скочих напред, но не към камината, както очакваха те, а към господин Уедърол, като за целта изблъсках с лакът един от главорезите на Карълови. Той извика от болка и замахна със сабята си. Шпагите ни се кръстосаха и в тясната стая ненадейно отекна оглушително звънтене на стомана.
Господин Уедърол мигом извади оръжието си и ловко отблъсна втория главорез на Карълови.
— Спрете! — нареди господин Каръл и схватката приключи.
С господин Уедърол бяхме застанали с гръб към прозореца и с лице към тримата си противници. И петимата дишахме тежко и се измервахме гневно с очи.
— Помнете, джентълмени — изрече господин Каръл с напрегнат глас, — че мадмоазел Дьо ла Сер и господин Уедърол са ни гости.
Не се чувствах като гост. До мен огънят лумна и после помръкна, превърнал писмата в сивкава пепел. Наложих си да дишам спокойно и застанах по-стабилно — раздалечих крака и приклекнах, присвила лакти близо до тялото. Насочих сабята си към най-близкия от съперниците ни и приковах поглед в него. Господин Уедърол покриваше втория. Третият? Е, нямаше кой да го държи на мушка.