— Защо? — попитах господин Каръл, без да откъсвам очи от своя партньор в сабления танц. — Защо изгорихте писмата?
— Защото няма начин да сключим примирие с асасините, Елиз.
— Защо?
Той наклони леко глава, сплете пръсти пред гърдите си и се усмихна снизходително.
— Не разбираш, скъпа. Орденът ни воюва с асасините от векове…
— Именно. Затова трябва да прекратим враждата.
— Стига, скъпа. — Настръхнах от покровителствения му тон. — Разривът между ордените ни е твърде дълбок, омразата — твърде вкоренена. Все едно да поканиш мангуста на следобеден чай с отровна змия. Примирието ще е белязано от чувство за взаимно недоверие и обида. Всеки ще подозира другия, че крои планове да го унищожи. Невъзможно е. На всяка цена трябва да предотвратим опитите за разпространяване на подобни идеи — посочи огъня, — независимо дали са писма на Хайтам Кенуей или въжделения на наивно младо момиче, което някой ден ще стане Велик майстор на френските тамплиери.
Подтекстът на думите му ме порази.
— Мен? Искате да убиете мен?
Той ме изгледа тъжно.
— В името на по-висшето добро.
— Но аз съм тамплиер — възнегодувах.
Той повдигна вежди.
— Още не си, разбира се, но разбирам гледната ти точка и признавам, че усложнява положението. Ала недостатъчно да ни спре. Факт е, че редът не бива да се променя. Не помниш ли за какво се застъпвахме при първата ни среща?
Погледнах към Мей Каръл. Пръстите ѝ в ръкавици стискаха елегантна чантичка и тя ни наблюдаваше като зрител на театрален спектакъл.
— О, помня отлично първата ни среща — уверих господин Каръл. — Помня колко хапливо отхвърляше съображенията ви мама.
— Майка ти отстояваше прогресивни възгледи, които не са в съзвучие с нашите.
— И бихте извлекли полза от смъртта ѝ?
— Моля? — учуди се господин Каръл.
— Решили сте да я отстраните и сте наели човек да свърши мръсната работа. Отлъчен асасин, да речем?
Той плесна с ръце.
— О, разбирам, разбирам. Имаш предвид изчезналия господин Ръдок?
— Именно.
— И подозираш, че ние сме го наели? Ние сме организирали покушението? Затова ли помогна на господин Ръдок да избяга?
Осъзнала, че съм се издала, усетих как почервенявам. Господин Каръл плесна отново с ръце.
— Е? Права ли съм?
— Ще те разочаровам, скъпа, но нямаме нищо общо с въпросния опит за убийство.
Изругах мислено. Ако казваше истината, бях сгрешила, оставяйки Ръдок да избяга.
— Разбираш пред какво затруднение ни изправяш, Елиз — продължи господин Каръл. — Сега си тамплиерски рицар с нисък ранг, увлечен по невъзможни идеи. След време обаче ще станеш Велик майстор и ще отстояваш не един, а два принципа в разрез с нашите. Няма начин да ти позволим да напуснеш Англия.
Той се пресегна към дръжката на сабята си. Напрегнах се, преценявайки мислено шансовете ни — аз и господин Уедърол срещу тримата главорези на Карълови плюс тримата им господари. Вероятността за успех бе отчайваща.
— Мей, искаш ли да ти отстъпя честта? Най-сетне имаш възможност да пролееш кръв в битка — каза господин Каръл.
Тя се усмихна угоднически на баща си и осъзнах колко прилича на мен — обучавали са я да се сражава със сабя, но все още не е убивала противник. Щях да бъда първата ѝ жертва. Каква чест наистина!
Зад нея госпожа Каръл ѝ подаде оръжие — къса сабя като моята, изработена съобразно ръста и теглото на Мей. Светлината озари красиво гравирания щит за ръката. Мей се обърна да вземе сабята, връчена ѝ като религиозен атрибут.
— Готова ли си, Миризливке? — попита ме.
О, да, бях готова. Господин Уедърол и мама ми повтаряха, че всички схватки със сабя започват в ума и повечето приключват с първия удар. Важното е кой ще го нанесе.
И аз не се поколебах. Втурнах се напред, забих острието на сабята си в тила на Мей Каръл и върхът му изскочи от устата ѝ.
Първа кръв за мен. Не особено почтено убийство, но в онзи момент почтеността бе последната ми грижа. Повече ме интересуваше да остана жива.
Дойде им като гръм от ясно небе — да видят дъщеря си, нанизана на сабята ми. Очите на госпожа Каръл се ококориха смаяно през частицата от секундата, преди да изкрещи от ужас и мъка.
Междувременно аз се възползвах от инерцията и блъснах с рамо господин Каръл. Издърпах сабята си от гърлото на Мей Каръл и го ударих с такава сила, че той залитна назад и се просна пред прага. Мей Каръл се строполи на пода — мъртва, преди да го докосне — и го обагри с кръвта си. Госпожа Каръл ровеше в чантичката си, но нямах време за нея. Приклекнах и се обърнах, готова за нападение в гръб.