Корпусът на товарния кораб вече беше близо до нас. Усещах внушителното му присъствие в нощта.
— Ще тръгнат по дирите ти, нали знаеш? — предупреди ме той, обронил глава. — Уби дъщеря им.
— И не само. Писмата им още са у мен.
— Подхвърлила си им примамка?
— Няколко мои писма до Арно.
— Възможно е никога да не разберат. Ала няма да се откажат да ти отмъстят.
Мракът ги погълна. Вляво от нас Англия се издигаше като неясна земна маса, озарена от лунното сияние.
— Знам. Ще ги чакам.
— Гледай наистина да си подготвена.
9 април 1788
— Помогнете ми.
Валеше. От онзи дъжд, който пронизва като с нож кожата, барабани по клепките и те шиба с камшик по гърба. Косата ми лепнеше по главата и щом отворих уста да проговоря, блъвнах вода. Е, пороят поне скриваше сълзите ми, когато застанах на прага на „Мезон Роял“ в Сен Сир, опитвайки се да не се строполя от изтощение, и видях как лицето на мадам Льован пребледнява при вида ми, сякаш е зърнала среднощен призрак.
Зад мен чакаше каретата, където господин Уедърол спеше или бе изгубил съзнание, а Елен надничаше тревожно през прозореца към дъждовната пелена, скрила ме от погледа ѝ. Питах се дали постъпвам правилно.
И за секунда, докато мадам Льован ме наблюдаваше поразена, си помислих, че ще ми каже да вървя по дяволите, защото съм ѝ създала достатъчно главоболия. И кой би я обвинил, ако затръшне вратата в лицето ми?
— Помогнете ми. Няма къде да отида — повторих.
Тя не затръшна вратата, а каза:
— Разбира се, скъпа.
И аз паднах в обятията ѝ, полумъртва от умора.
10 април 1788
Има ли по-смел мъж от господин Уедърол? Нито веднъж не извика от болка, докато препускахме към Дувър, но когато се качихме на кораба, бе изгубил много кръв. Елен ни посрещна на палубата, скалистият бряг се смаляваше на хоризонта, а дните в Лондон вече се превръщаха в спомен. Настанихме господин Уедърол на по-усамотено място, Елен коленичи до него и сложи хладна длан върху челото му.
— Ти си ангел — промълви той, усмихна ѝ се и изгуби свяст.
Превързахме раната му възможно най-добре и цветът на лицето му се възвърна донякъде. Болката обаче не стихваше и предполагахме, че куршумът е останал в крака му. Когато сменихме превръзката му в Кале, раната беше възпалена.
В училището имаше медицинска сестра, но мадам Льован извика лекар от Шатофор, ветеран в лечението на военни рани.
— Ще го отрежеш, нали? — попита господин Уедърол от леглото, когато петимата се скупчихме в спалнята му.
Лекарят кимна и очите ми се напълниха със сълзи.
— Не се тревожете — успокои ни господин Уедърол. — Знаех си, че ще остана без проклетото нещо. Още докато се плъзгах по покрива с куршум в глезена и облян в собствената си кръв, си рекох: „Изгубих го“. И излязох прав.
Той погледна към лекаря и преглътна. По лицето му най-сетне се изписа лек страх.
— Бърз ли си?
Лекарят кимна и добави гордо:
— Режа крак за четирийсет и четири секунди.
Господин Уедърол явно се впечатли.
— Трион ли използваш?
— Остър като бръснач — увери го докторът.
Господин Уедърол въздъхна тъжно.
— Какво чакаме тогава? Да приключваме.
Жак — незаконният син на директорката — ми помогна да задържим здраво господин Уедърол. Лекарят не ни подведе — свърши си работата бързо и умело, макар че господин Уедърол припадна от болка. Накрая лекарят уви крака в кафява хартия и го отнесе, а на другия ден се върна с патерици.
2 май 1788
Върнах се в училището, за да не предизвиквам излишно любопитство. Останах обаче загадка за съученичките си. Съобщиха им, че са ме изолирали, за да не нарушавам дисциплината, ала през последните месеци аз бях най-обсъжданата ученичка. За мен се разпространяваха всякакви клюки, които няма да изреждам изчерпателно — чух, че съм се влюбила в мъж с лоша слава (невярно), забременяла съм (невярно), а нощем съм играела комар в пристанищните кръчми (е, случи се веднъж-дваж).
Никой не предположи, че съм издирвала мъж, нает да убие майка ми и мен, и съм се върнала с ранения господин Уедърол и преданата Елен и сега тримата живеем в лесничейската хижа на Жак.
Не, никой не се досети.
Прочетох още веднъж писмата на Хайтам Кенуей и написах писмо на Дженифър Скот. Извиних ѝ се. Разказах ѝ за семейството си, за Арно, своя възлюбен, и как татко е настоявал да го отклоня от асасинското кредо и да го спечеля за тамплиерската кауза.