И, разбира се, споделих колко са ме впечатлили и трогнали думите на брат ѝ. Написах ѝ, че съм готова на всичко да прекратя враждата между двата ордена, защото тя и Хайтам имат право — твърде много кръв се е проляла и е време да настъпи мир.
6 декември 1788
Тази вечер с господин Уедърол отидохме с каруцата в Шатофор и посетихме къщата, която той нарича „пощенска кутия“.
— По-добър кочияш си от младия Жак — призна той, настанявайки се до мен. — Той обаче е ненадминат коняр. Никога не използва камшика и рядко докосва юздите. Седи на капрата, вдигнал крака, и си подсвирква ей-така…
Той подсвирна, имитирайки обичайния си кочияш. Е, аз не можех да се меря с Жак, и ръцете ми мръзнеха, стиснали поводите, но се наслаждавах на пейзажа. Зимата бе сковала земята и полетата от двете страни на пътя към града бяха покрити със скреж, блещукащ под ниската пелена на вечерната мъгла. Несъмнено настъпваше още една мразовита зима. Почудих се как ли се чувстват селяните, обработващи нивите, когато надзъртат през прозорците си. Привилегированото положение ми позволяваше да съзра красотата на мразовития сезон. Те сигурно виждаха само несгоди.
— Какво представлява „пощенската кутия“? — попитах.
— О! — Господин Уедърол се засмя и потупа дланите си в ръкавици; дъхът му се разстели като облак над високата му яка. — Виждала ли си да ни носят писма в хижата? Не. Защото ги вземам оттук. — Той посочи напред. — Мястото, което наричам „пощенска кутия“, ми предоставя възможност да си върша работата, без да издавам къде се намирам. Официалната история е, че ти довършваш образованието си, а аз пребивавам инкогнито в страната. Засега искам нещата да останат така. И за целта кореспонденцията ми минава през върволица близки приятели.
— И кого заблуждаваш? Враните?
— Възможно е. Още не знаем, нали? Не сме открили кой е наел Ръдок.
Настъпи неловко мълчание. Не обсъждахме лондонската си авантюра и най-вече факта, че не постигнахме почти нищо. Да, писмата бяха у мен и пътуването ме промени и одухотвори, ала истината бе, че усилията ни да намерим Ръдок се оказаха безплодни.
Е, намерихме го, обаче аз го оставих да избяга. Разбрахме единствено, че Ръдок вече не се облича като лекар и понякога се представя с името Джералд Моулс.
— Няма да го използва вече, нали? Само проклет идиот би пробвал отново — отбелязах мрачно пред господин Уедърол, свеждайки информацията ни почти до нула. — Като добавим, разбира се, че убих Мей Каръл.
Седнали до кухненската маса в хижата, понякога обсъждахме как Карълови ще отвърнат на удара. От месец господин Уедърол следеше съобщенията, ала никой не споменаваше инцидента.
— Не биха искали да огласяват случилото се — констатира той. — Смятаха да отнемат живота на дъщерята на Велик майстор все пак. Как ще го обяснят? Не. Карълови ще отмъстят подмолно. Ще се опитат да убият мен, теб и вероятно Елен. Рано или късно, навярно когато най-малко очакваме, някой ще ни посети.
— Готови сме да го посрещнем — уверих го.
Спомних си обаче как при схватката в „Глиганската глава“ господин Уедърол беше бледа сянка на някогашния човек. Виното, възрастта, загубата на самоувереност — каквато и да бе причината — той вече не бе непобедим боец. На всичкото отгоре бе изгубил единия си крак. Тренирах с него и той продължаваше да шлифова уменията ми да се сражавам със сабя, но самият той наблягаше повече на хвърлянето на кама.
Трите замъка на Шатофор изникнаха пред нас и не след дълго спряхме на площада. Скочих от каруцата, взех патериците на господин Уедърол и му помогнах да слезе.
Той ме поведе към магазин в ъгъла на площада.
— Бакалница за сирене? — повдигнах вежди.
— Горкият Жак не понася миризмата вътре. Чака ме отвън. А ти? Ще влезеш ли?
Усмихнах се и го последвах. Той се приведе, свали си шапката и прекрачи прага. Поздрави младото момиче зад тезгяха и тръгна към склада в дъното. Устоявайки на желанието да закрия уста с длан, влязох след него и се оказах заобиколена от дървени рафтове с пити сирене. Той вдъхна, наслаждавайки се на острия аромат.
— Усещаш ли уханието? — попита ме.
Едва ли бих го пропуснала.
— Това ли е пощенската кутия?
— Да. Погледнеш ли под онази пита там, ще намериш писмо за нас.
Имаше само един плик. Подадох му го и зачаках да прочете посланието.
— Добре — кимна той най-сетне, сгъна листа и го пъхна във вътрешния джоб на палтото си. — Помниш ли как веднъж споменах, че нашият приятел господин Ръдок не би сглупил да се представи повторно за Джералд Моулс?