— Да — отвърнах предпазливо, обзета от вълнение.
— Е, излиза, че всъщност е глупак.
12 януари 1789
В „Закланата крава“ цареше полумрак. Обвито в димна пелена — обичайното му състояние, предполагам — мястото изглеждаше мрачно въпреки шума. Знаете ли на какво ми напомняше? На „Еленовите рога“ в Кале. Само че преместени сред тягостния пущинак и сред още по-тягостния живот в Руан.
Излязох права. Зимата се оказа тежка. По-тежка от всякога.
Миризмата на бира лепнеше по влажните дъски като мъгла, просмукваше се в стените и масите — не че на гуляйджиите им правеше впечатление. Някои седяха, толкова ниско прегърбени над халбите си, че перифериите на шапките им докосваха масите, говореха дрезгаво и убиваха вечерните часове с клюки; други играеха на зарове, смееха се и се шегуваха. Удряха празните халби върху масите и поръчваха на висок глас още бира. Сервираше им я единствената жена в помещението — усмихната келнерка, която разнасяше ловко чашите и също така ловко отбягваше ръцете, протегнали се да я сграбчат.
И така, влязох в тази кръчма. Спасявайки се от хапещата вихрушка, затворих вратата и спрях на прага, тропайки с крака да почистя снега от ботушите си.
Носех дълга мантия, а качулката скриваше лицето ми. Гълчавата в гостилницата стихна внезапно, заменена от гърлен шепот. Перифериите на шапките се сведоха по-ниско, мъжете ме измериха с погледи изпод тях.
Поколебах се за миг до вратата, после тръгнах напред, тропайки с ботуши по дъсчения под. До тезгяха стояха гостилничарят, келнерката и двама редовни клиенти, стиснали халби. Единият се взираше в пода, другият ме наблюдаваше с блеснали очи и присвити устни.
Смъкнах качулката и тръснах червената си коса. Келнерката повдигна леко вежди и почти машинално опря длани на кръста и поизпъчи гърди.
Огледах бавно помещението, за да им покажа, че не се страхувам. В отговор мъжете се втренчиха изпитателно в мен, откъсвайки погледи от масите, развълнувани и заинтригувани от появата ми. Някои облизаха устни, други се побутваха с лакти и се хилеха, подвиквайки пиперливи забележки по мой адрес.
Погледах ги още малко, после се обърнах с гръб към тях и пристъпих до тезгяха, където един от редовните клиенти се отдръпна да ми направи място. Другият обаче не се отмести, вторачен многозначително в мен.
— Добър вечер — поздравих гостилничаря. — Надявам се да ми помогнете. Търся мъж… — изрекох на висок глас, та всички в кръчмата да ме чуят.
— Е, значи си на правилното място — изръмжа до мен клиентът с нос като картоф, ала го подметна по-скоро към другите гуляйджии, които избухнаха в смях.
Усмихнах се, ала не му отговорих.
— Името му е Бернар — продължих. — Има информация, която ми е нужна. Казаха ми, че ще го намеря тук.
Всички се обърнаха към ъгъла на гостилницата, където седеше Бернар, ококорил очи.
— Благодаря — кимнах. — Бернар, ще излезем ли за минута, за да поговорим на спокойствие?
Той не помръдна.
— Хайде, не хапя! — подканих го.
Мъжът с картофения нос се обърна към мен. Прикова още по-настойчиво очи в лицето ми, подсмихна се похотливо и се олюля.
— Почакай, девойче — изрече през зъби. — Бернар няма да ходи никъде, докато не ни обясниш какво си намислила.
Понамръщих се. Измерих го с поглед.
— Роднина ли си на Бернар? — попитах любезно.
— Да речем, че съм му настойник — отвърна той. — Защитавам го от горделиви червенокоси фусти.
Мъжете в гостилницата се разкикотиха.
— Казвам се Елиз дьо ла Сер. Идвам от Версай — усмихнах се. — И, честно казано, мисля, че ти си се възгордял.
Той изсумтя.
— Съмнявам се. Не след дълго ще натрием носовете на такива като теб — подхвърли последната забележка, завалвайки леко думите.
— Ще те изненадам — отвърнах безизразно. — Червенокосите фусти не се отказват от това, което са намислили. Искам да говоря с Бернар и ще го направя. Съветвам те да си допиеш бирата и да ме оставиш да си свърша работата.
— И каква е тя? Според мен работата на жените в гостилницата е да разнасят халбите, а тук мястото е заето.
Пак кикот, този път подхванат от келнерката.
— Или си дошла да ни позабавляваш? Е, Бернар, да не би да си ѝ платил да ни попее? — Пияницата облиза и бездруго мокрите си устни. — Или за друго развлечение?
— Пиян си и си забравил какво е учтивост. Ще проявя снизхождение, ако ме оставиш на мира.
Гласът ми прозвуча ледено и мъжете в гостилницата забелязаха новите нотки.
Не и досадникът, който не долови промяната в атмосферата и продължи да се весели.