— Да не би да си дошла да ни потанцуваш? — предположи гръмогласно. — Какво криеш тук?
Пресегна се към мантията ми.
Замръзнах. Присвих очи и сграбчих китката му. Той се отдръпна назад и измъкна камата от колана си.
— Е, червенокосата фуста май носи сабя — провлачи, размахал ножа. — За какво ти е сабя, мадмоазел?
Въздъхнах.
— Не знам. Да си нарежа сирене може би? Какво те засяга?
— Дай ми оръжието и си върви по пътя — процеди той.
Клиентите зад него ни наблюдаваха. Някои отстъпиха назад, усетили, че няма да се откажа доброволно от сабята.
Престорих се, че размислям, и пъхнах длан под мантията си. Мъжът замахна заплашително с камата, но аз вдигнах бавно ръце, отмятайки робата.
Под нея носех кожена туника. Сабята бе препасана на кръста ми. Посегнах към дръжката, без да откъсвам очи от пияницата.
— С другата ръка. — Той се ухили, доволен от прозорливостта си, и пак замахна заплашително с камата.
Подчиних се. С палец и показалец издърпах внимателно сабята от ножницата. Случи се мигом. За частица от секундата мъжът се взря в мястото, където би трябвало да е оръжието, после стрелна очи нагоре, колкото да види как то се спуска към ръката му, стиснала камата. Отдръпна бързо длан, сабята се заби в дъсчения под и затрептя.
По лицето му започна да се разлива победоносна усмивка. Осъзна обаче, че е незащитен. Камата му сочеше в погрешната посока, предоставяйки ми възможност да пристъпя напред, да замахна и да го блъсна с лакът по носа.
От носа му рукна кръв и той забели очи. Отпусна се на колене и се удари в пода. Вдигнах крак към гърдите му да го блъсна назад, ала размислих, засилих се и го ритнах в лицето.
Той се строполи в несвяст на пода — жив, но извън строя.
В гостилницата се възцари мълчание. Махнах на Бернар и преди да успея да прибера сабята си в ножницата, той изтича послушно до мен.
— Не бой се — успокоих го, когато приближи на две крачки, преглъщайки тежко. — Не си в беда. Освен ако не ме наречеш червенокоса фуста. Смяташ ли да ме наричаш така? — погледнах го изпод вежди.
Бернар — по-млад, по-висок и по-жилав от мъжа с нос като картоф — енергично поклати глава.
— Добре, да излезем тогава.
Огледах се за нови предизвикателства — клиентите, гостилничарят и келнерката изучаваха съсредоточено пода. Доволна, побутнах Бернар навън.
— Добре — кимнах, щом затворихме вратата. — Осведомиха ме, че знаеш къде се намира един мой приятел. Казва се Моулс.
14 януари 1789
На възвишение над селце в околностите на Руан трима селяни в кожени жакети се смееха и шегуваха, а после, преброили до три, повдигнаха бесилка върху ниска дървена платформа.
Единият сложи трикрако столче под бесилката и се наведе да помогне на двамата си другари, които заковаваха пилоните с подпори. Ритмичното чукане се понесе с вятъра и стигна до мястото, където стоях с коня си — красив и спокоен жребец, наречен Скрач в памет на обичната ни и отдавна споминала се хрътка.
В подножието на хълма се гушеше селцето — по-скоро няколко жалки колиби и кръчма, разхвърлени около кален площад. Студеният дъжд бе преминал в упорит, ала също така леден ръмеж. Леден вятър ме пронизваше до кости. Увити в шалове и вдигнали високо яките на ризите си, селяните на площада очакваха днешното забавление — обесване. Какво по-хубаво от това? Нищо не повдига духа по-добре, когато студът е унищожил житото, местният феодал вдига рентата, а кралят има намерение да обложи поданиците си с нови данъци.
От сградата, където навярно се помещаваше затворът, долетя шум и зъзнещите зрители се обърнаха натам. От вратата излезе свещеник в черна роба и зачете Библията с дълбок, тържествен глас. Зад него вървеше тъмничар и дърпаше въжето, пристегнало ръцете на осъдения, чието лице не се виждаше под качулката. Той се препъваше, хлъзгаше се в калта и се възмущаваше на висок глас, отправяйки възгласите си напосоки към празното пространство.
— Станала е грешка! — изкрещя първо на английски, преди да осъзнае, че е редно да говори на френски.
Селяните наблюдаваха как го повеждат към възвишението — някои се кръстеха, други подвикваха присмехулно. Никъде не се виждаха жандарми. Нямаше съдия или държавен служител. Явно в провинцията раздаваха така правосъдие. А казват, че Париж е варварски град.
Мъжът, разбира се, бе Ръдок. Гледах как го дърпат с въжето, за да го провесят в края на друго, и ми беше трудно да повярвам, че някога е бил асасин. Нищо чудно, че го бяха изгонили от Ордена.
Смъкнах качулката на мантията, тръснах коса и се взрях в Бернар, който ме наблюдаваше отдолу с ококорени, възторжени очи.