— Ето го, мадмоазел, точно както ви казах! — посочи.
Раздрусах кесия с монети над дланта му, ала я отдръпнах, щом посегна към нея.
— Сигурен ли си, че е той? — попитах.
— Той е, мадмоазел. Мъжът, който се представя като мосю Джералд Моулс. Опита се да открадне парите на възрастна дама, но го спипаха, преди да успее да избяга.
— И го осъдиха на смърт?
— Да, мадмоазел. Селяните го осъдиха на смърт.
Засмях се язвително и погледнах към мрачната процесия, която се изкачваше по хълма. Поклатих глава, замислена колко ниско е паднал Ръдок и дали не е по-разумно да направя услуга на света и да го оставя да увисне на бесилото. Все пак този човек се бе опитал да убие мен и мама.
Спомних си какво ми каза господин Уедърол, преди да тръгна:
— Намериш ли го, по-добре не го води тук.
Погледнах го остро:
— Защо, господин Уедърол?
— По две причини. Първо, защото това е укритието ни и не искам да допускаме в него негодник, продаващ услугите си на най-платежоспособния поръчител.
— И второ?
Той се намести смутено на стола и почеса чукана, останал от крака му, както напоследък му бе станало навик.
— Второ, защото често мисля за господин Ръдок. Твърде често, за да е здравословно. Виня го за това — посочи сакатия си крак. — А и не мога да му простя, че се опита да убие теб и Жули.
Смутено попитах:
— Имаше ли нещо между вас и мама, господин Уедърол?
Той се усмихна и потупа носа си с показалец.
— Джентълмените никога не отговарят на такива въпроси, Елиз.
Имаше право обаче. Ръдок ни бе нападнал. Щях да го спася от бесилото, разбира се, но за да го разпитам. А после? Щях ли да отмъстя?
Край бесилото се бяха скупчили група жени и наблюдаваха как крещейки, че е невинен, Ръдок изминава последните стъпки до бесилото, чийто силует се очертаваше зловещо на фона на оловносивото зимно небе.
— Защо стоят там? — попитах Бернар.
— Това са ялови жени, мадмоазел. Надяват се да докоснат осъдения по ръката, за да заченат.
— Що за суеверие, Бернар?
— Не е суеверие, мадам. Доказано е, че действа.
Погледнах го, чудейки се какво му минава през ума. Как е възможно Бернар и хората като него да разсъждават толкова средновековно?
— Да спасите мосю Моулс ли искате, мадмоазел? — поинтересува се той.
— Да.
— Е, побързайте тогава, защото започнаха.
Какво? Извърнах се рязко и видях как един от работниците с кожени жакети отдръпва трикракия стол, тялото на Ръдок увисва и примката се стяга около врата му.
— По дяволите! — изругах, сниших се и препуснах към хълма, развяла коси.
Ръдок се гърчеше в агония, краката му ритаха трескаво във въздуха.
— Дий! — пришпорих коня. — Давай, Скрач!
Извадих сабята си от ножницата, пуснах юздите и се изправих на седлото. Няколко метра ме деляха от бесилото. Прехвърлих сабята от дясната в лявата си ръка и опрях острието до гърдите си. Наклоних се опасно ниско на седлото и протегнах дясната си ръка.
Краката на Ръдок се свиха в сетна конвулсия.
Замахнах със сабята, срязах въжето и същевременно сграбчих гърчещия се Ръдок с дясната си ръка. Преметнах го над шията на Скрач, молейки се да издържи допълнителната тежест и с Божията помощ, и навярно с малко късмет да остане на четири крака.
„Дръж се, Скрач“ — окуражих го мислено.
Краката на коня обаче се подгънаха и тримата се строполихме на земята.
Скочих мигновено и вдигнах сабята. Разгневен селянин, когото бях лишила от дългоочакваното забавление, се отдели от малобройната тълпа и се заклатушка към мен. Аз обаче се завъртях и го ритнах, предпочела да го зашеметя, вместо да го нараня, и го запратих обратно при съселяните му. Те размислиха и се отказаха от опитите да ме спрат. Замърмориха мрачно, а жените нададоха неодобрителни възгласи и сръгаха мъжете си с лакти да направят нещо. Накрая всички погледнаха многозначително към свещеника, по чието лице се четеше единствено тревога.
До мен Скрач се изправи на крака. Както и Ръдок, който веднага побягна. Все още с качулката, със завързани ръце и със срязаната примка, подскачаща по гърба му, той се устреми паникьосан в грешната посока — към бесилката.
„Внимавай“ — опитах се да го предупредя. Със звучно тупване обаче той се строполи върху платформата, сгърчи се от болка и се търкулна на земята, където остана да лежи, задавен от кашлица и очевидно наранен.
Отметнах мантията, прибрах сабята в ножницата и се обърнах към окопитилия се Скрач. Улових погледа на млад селянин на челно място сред тълпата.