Не е редно, естествено, новопосветената дъщеря на Великия майстор да участва и дори да окуражава подобно поведение. (Виждаш ли, господин Уедърол? Виждаш ли, татко? Съзрявам. Пораствам.) Затова реших да прекратя гонитбата и се шмугнах в празна стая. Издебнах Арно да се появи, дръпнах го вътре и най-сетне се озовахме лице в лице.
— Доста вълнение предизвика — констатирах, изпивайки го с поглед.
— Какво да ти кажа… Винаги си ми оказвала лошо влияние — подсмихна се той.
— А ти на мен — още по-лошо — отвърнах.
После се целунахме. Не знам как точно се случи. В първия момент бяхме приятели, срещнали се след раздяла, в следващия — влюбени, закопнели един за друг.
Целувката бе дълга и страстна. Най-сетне отлепих устни от неговите и известно време се гледахме мълчаливо.
— С костюм на татко ли си облечен? — наруших тишината.
— С рокля ли си облечена? — подкачи ме той и си спечели игриво шляпване по бузата.
— Не започвай! Чувствам се като мумия.
— Сигурно си се издокарала така за доста специален случай — усмихна се Арно.
— Не точно. По-скоро за много досадна церемония.
Той се ухили. О, добрият стар Арно. Някогашната радост се върна в живота ми. Сякаш досега е валяло непрестанно и ненадейно е изгряло слънце; все едно се връщам у дома след дълъг път и най-сетне зървам портата в далечната. Прегърнахме се и се целунахме отново.
— Е, когато не ме каниш на празненствата си, всички страдат — пошегува се той.
— Настоях, но татко ме разубеди.
— Баща ти?
От другата страна на вратата долиташе приглушена музика. Чухме смеха на гостите, които сновяха напред-назад по коридора, и тежки, забързани стъпки — стражите продължаваха да издирват Арно. После внезапно някой разтърси вратата и груб глас извика:
— Кой е там?
С Арно се спогледахме — отново деца, заловени да крадат ябълки или пай от кухнята. Де да можех да запазя завинаги този момент!
Нещо ми казва, че никога вече няма да изпитам такова щастие.
Избутах Арно през прозореца, грабнах чаша и отворих рязко вратата, преструвайки се на пийнала.
— Олеле… Това май не е билярдната зала, а? — изчуруликах.
Войниците пристъпиха неловко от крак на крак. И как не! Все пак празненството се провеждаше в моя чест.
— Преследваме натрапник, мадмоазел Дьо ла Сер. Да сте виждали неканен гост?
Изгледах замаяно мъжа.
— Неканен тост ли? Никой не е вдигал тост…
Мъжете се спогледаха колебливо.
— Не тост, а гост. Неканен гост. Подозрителен човек — уточни единият.
И двамата изглеждаха напрегнати. Подушили, че плячката им е наблизо, нервничеха, че ги бавя.
— О, да. Мадам Дьо Полиняк! — прошепнах. — В косата ѝ има птица. Мисля, че я е откраднала от Кралската менажерия.
Неспособен повече да сдържа раздразнението си, вторият страж пристъпи напред.
— Направете ни път, мадмоазел. Искаме да огледаме стаята.
Олюлях се, уж замаяна от алкохола, и се усмихнах малко предизвикателно (надявам се).
— Ще намерите само мен — показах му най-лъчезарната си усмивка, да не споменаваме деколтето. — Цял час търся билярдната зала.
Очите на стража зашариха по прелестите ми.
— Ще ви покажем билярдната зала, мадмоазел, и ще заключим вратата, за да предотвратим евентуални недоразумения.
Стражите ме поведоха по коридора, а аз се помолих мислено за две неща — първо, Арно да е успял да се измъкне в двора и второ, нещо да отвлече вниманието на войниците, за да не се налага да ходим чак до билярдната зала.
Има поговорка: „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да го получиш“.
Получих желаното. Някой извика:
— Божичко, той уби господин Дьо ла Сер.
И целият ми свят се промени.
1 юли 1789
Франция сякаш се разпада пред очите ми. Прехваленото Събрание на съсловията проходи по най-ужасния начин, поведено от кралския лек срещу безсъние, дегизиран като реч. Шарадата, разбира се, бързо се превърна в размяна на хули и безплодно вътрешно боричкане.
Защо? Защото още преди събранието представителите на третото съсловие бяха разгневени — че са най-бедните, облагат ги с най-много данъци и макар да са мнозинство, имат по-малко гласове от духовниците и аристократите.
След събранието се разгневиха още повече, че кралят не е взел под внимание нито един от наболелите въпроси. Бяха решени да не стоят със скръстени ръце. Всички в страната — освен глупците и онези, които упорито и преднамерено се преструваха на слепи — знаеха, че нещо ще се случи.