Искрено твоя:
14 юли 1789
Тръгнах по смутните парижки улици. От две седмици в града цари хаос. Брожението не стихва, откакто две хиляди кралски войници пристигнаха да потушат метежите и да сплашат виконт Мирабо и представителите на третото съсловие. После кралят уволни финансовия си министър Жак Некер, когото мнозина смятаха за спасител на френския народ, и избухнаха нови бунтове.
Преди няколко дни щурмуваха затвора „Абайе“, за да освободят стражите, арестувани заради отказа им да стрелят по протестиращите. Говори се, че обикновените войници вече служат на народа, а не на краля. Народното събрание — преименувано на Учредително събрание — изглежда е поело управлението на държавата. Създадоха свой флаг — трикольор — и той се вее навсякъде. Трикольорът е символ на нарастващото влияние на Събранието.
След щурмуването на затвора „Абайе“ парижките улици гъмжат от въоръжени мъже. Тринайсет хиляди подкрепят народната милиция и обикалят из града, търсейки оръжия. Тази сутрин призивът за въоръжаване вече наподобява оглушително кресчендо.
Призори тълпата нахлу в Отел дез’Инвалид и завзе десетки хиляди мускети. Сега обаче търсят барут. Къде има барут ли?
В Бастилията. Натам се бях запътила и аз. Рано сутринта в Париж, заприличал на врящо гърне от накипял гняв и желание за мъст. Неподходящо място за случайни минувачи.
Озъртах се и крачех бързо. Отначало не забелязах, но после — когато видях морето от блъскащи се тела, прииждащо като мощен прилив — установих, че множеството се дели на две групи. Първата се състоеше от подготвящи се за предстоящото бедствие, решени да защитят себе си, семействата и имуществото си и да избягат, за да не участват в конфликта, или като мен — защото се боят да не попаднат в окото на бурята.
Втората — от хора, предизвикващи буря.
Какво отличаваше групите? Оръжията. Метежниците размахваха вили, брадви и тояги. Ропотът прерастваше в крясък, в боен вик. Къде са мускетите? Къде са пистолетите? Къде е барутът? Париж беше буре с барут.
Почудих се дали е било възможно да го избегнем? Дали ние, тамплиерите, сме били способни да предотвратим заплитането на ужасния гордиев възел. Дали е било по силите ни да удържим страната, преди да надвисне над бездната на немислимата промяна?
— Свобода! — изтръгна се вик от множество гърла и се смеси с цвиленето и мученето на подплашените животни.
Конете пръхтяха, пришпорвани сред гъмжилото по улиците. Пастири се опитваха да отведат в безопасност паникьосани стада. Воня на говежди и конски тор изпълваше въздуха, ала днес в Париж се усещаше по-натрапчиво друг мирис — повеят на бунта. Не, не на бунт, а на революция.
А защо аз бях на улицата, вместо да помагам на прислужниците да преграждат с дъски прозорците на имението на семейство Дьо ла Сер?
Заради Арно. Защото макар да го мразех, не можех да се отнасям с безразличие към грозящата го опасност. Истината е, че не послушах съвета на Дженифър Скот. Не предприех нищо. Какво ли биха си помислили мама, татко и господин Уедърол? Аз, тамплиерът — не, не просто тамплиер, а Велик майстор — знаех, че асасините са на път да открият един от приближените ни, и бездействах. Отдала се бях на мъката си в имението си в Париж като самотна ексцентрична вдовица.
Бунтът, признавам, е отличен подтик за действие и макар чувствата ми към Арно да не бяха променени — не бях спряла внезапно да го мразя, задето не е предал писмото на татко — все пак исках да стигна до него преди тълпата.
Надявах се да ги изпреваря, ала докато бързах към Сент Антоан, разбрах, че не съм в челните редици на множеството, устремило се като прилив в същата посока, а по-скоро съм част от него. Блъсках се с метежници, въоръжени бунтовници и търговци, които размахваха оръжия и знамена, напредвайки към великия символ на кралската тирания — Бастилията.
Ругаех, осъзнала колко съм закъсняла, но продължавах напред с навалицата, заобикаляйки групи хора, за да изпреваря някак глутницата. В далечината съзрях кулите и бойниците на Бастилията и в същия момент тълпата ненадейно забави ход. Надигнаха се викове. На улицата бе спряла каруца, пълна с мускети като настръхнали бодли на таралеж, вероятно „иззети“ от оръжейницата. Мъже и жени ги раздаваха на морето от размахани, протегнати ръце. Настроението бе приповдигнато, дори радостно. Витаеше усещане, че е много лесно.
Запровирах се сред скупчените тела, пренебрегвайки ругатните по мой адрес. От другата страна гъмжилото оредя. Забелязах обаче, че по пътя бутат оръдие. Тласкаха го мъже в униформи или в дрехи с трикольори и за миг се почудих какво става. После обаче проехтя вик: