— Френската гвардия въстана!
Бях чувала, разбира се, истории за войници, обърнали се срещу командирите си; говореше се как набучвали човешки глави на колове.
Недалеч забелязах добре облечен господин. Той също бе чул възгласа. Двамата се спогледахме припряно и аз зърнах страха в очите му. Мислеше също като мен дали е в безопасност. Докъде ще стигнат революционерите? Мнозина аристократи и членове на другите съсловия ги подкрепяха. Мирабо също беше благородник. Ала имаше ли значение това за бунтовниците? Безогледно ли щяха да отмъщават, или не?
Битката за Бастилията започна точно когато се озовах в подстъпите ѝ. Докато наближавах, дочух, че делегация на Събранието е поканена вътре да преговаря с коменданта на затвора — Дьо Лоне. Делегатите обаче закусваха в бастиона вече три часа, а тълпата отвън ставаше все по-неспокойна. Метежник се бе изкатерил по покрива на парфюмериен магазин и се бе добрал до веригите, задържащи подвижния мост. Сряза ги точно в момента, когато свърнах по улицата и застанах срещу Бастилията. Подвижният мост падна с оглушителен трясък.
Всички видяхме как се стоварва върху застанал под него мъж. Човек, улучил неподходящо време и място, размахвал допреди миг мускета си, прикривайки другарите си, които се опитваха да освободят подвижния мост, а в следващия миг — изчезнал сред кървава мъгла и преплетени крайници, щръкнали под ужасен ъгъл изпод гредите.
Тълпата нададе въодушевен възглас. Нещастникът, изгубил живота си, беше без значение в сравнение с победата над моста. В миг множеството се спусна по него и нахлу във вътрешния двор на Бастилията.
Отговорът не закъсня. От бойниците долетя вик, последван от стрелба и облак дим, издигнал се над крепостната стена.
Хората долу се разбягаха с крясъци, търсейки укритие от куршумите, дрънчащи по плочника. Залпът обаче не уплаши тълпата. Като пръчка, разбунваща гнездо с оси, тя ги разгневи още повече. И им вдъхна решимост.
Имаха, разбира се, и оръдие.
— Огън! — извика някой отблизо, от гърлото на топа изскочиха огнени езици и след миг от стената на Бастилията се разлетяха отломки, раздробени от гюллетата. Въоръжени мъже се придвижваха напред. Мускетите на нападателите стърчаха над главите им като настръхнали ежови бодли.
Милицията бе завзела сградите около нас и от прозорците излитаха кълба дим. Къщата на коменданта гореше. Носеше се задушлива миризма на барут и пушек. От Бастилията долетя нов вик и втори залп. Скрих се зад ниска каменна стена. Ранените наоколо нададоха болезнени стонове.
Междувременно тълпата бе прекосила втория подвижен мост и се опитваше да преодолее защитния ров. Спускаха дъски над него, за да стигнат до вътрешния двор на Бастилията. Не след дълго щяха да успеят.
Отново проехтяха гърмежи и бунтовниците отвърнаха с оръдеен залп. Падаха камъни.
Някъде вътре се намираше Арно. Извадих сабята си и се втурнах след метежниците, преминаващи над защитния ров.
Отгоре стрелбата секна. Мускетите замълчаха. Победата бе извоювана. Зърнах коменданта Дьо Лоне. Бяха го арестували и го водеха към Отел дьо Вил, където се помещаваше градският съвет.
Позволих си да поема дъх с облекчение. Революцията бе овладяла жаждата си за кръв. Нямаше да последва касапница.
Сгреших. Някой изкрещя. Лоне неблагоразумно ритна човек от тълпата. Предизвиканият скочи и заби ножа си в него. Множеството изблъска войниците, опитващи се да опазят Дьо Лоне, и той изчезна сред разярена тълпа. Видях остриета да се вдигат и спускат, кървави фонтани се извиха като дъги, проехтя пронизителен писък, изтръгнал се сякаш от гърлото на ранено животно.
Тълпата нададе възторжен възглас и някой размаха победоносно копие. Върху него се люшкаше главата на Дьо Лоне.
Хората дюдюкаха и крещяха, вдигнали опръскани с кръв глави към трофея си. После прекосиха с него дъските над защитния ров и подвижните мостове, минаха над смазаното тяло на другаря си и наводниха парижките улици, където да разпалят жаждата за кръв и да предизвикат нови зверства.
Разбрах, че краят ни е настъпил. Краят на всички френски благородници. На когото и да симпатизирахме, дори да бяхме застъпници на промяната, дори да намирахме разточителството на Мария-Антоанета за противно и неуместно, дори да подкрепяхме третото съсловие и Събранието, от този момент нататък никой от нас не бе в безопасност. В очите на тълпата всички бяхме съучастници и потисници, а сега властта бе в нейните ръце.