Чух писъци. Линчуваха стражите на Бастилията. После зърнах затворник — хилав старец, когото носеха по стълбите пред килията му. Сетне, обзета от смесени чувства — благодарност, любов и омраза — видях Арно върху високите бойници. Придружаваше го друг по-възрастен мъж. Двамата се втурнаха към далечния край на укреплението.
— Арно! — извиках, но той не ме чу. Грохотът заглуши думите ми.
— Арно! — изкрещях отново и хората около мен ме погледнаха подозрително.
Проследих с безпомощен поглед как първият мъж скача от ръба на крепостната стена.
Полетът наподобяваше салто мортале — асасински скок. Значи това бе Пиер Белек. След кратко колебание Арно го последва. Още един рискован асасински скок.
Арно бе един от тях.
Обърнах се и побягнах. Бързах да се прибера в имението и да освободя прислужниците. Да ги отпратя, преди да си навлекат неприятности.
Сега тълпата се насочи от Бастилията към Градския съвет. Чух, че посекли председателя на парижката търговска гилдия Жак дьо Флезейе на стълбите пред Отел дьо Вил, отрязали му главата, набучили я на кол и я понесли триумфално по улиците.
Стомахът ми се сви. Горяха магазини и къщи. Чупеха прозорци, хора, натоварени с откраднати вещи, се шмугваха в страничните алеи. Седмици наред Париж гладуваше. В именията и вилите се хранехме добре, разбира се, но простолюдието бе на ръба на оцеляването. Доброволните отряди, предотвратявали доскоро плячкосването, сега бяха безпомощни.
Отдалечих се от „Сент Антоан“ и тълпата пооредя. По пътя се движеха карети и каруци на парижани, бягащи от бедствието. Бяха нахвърлили набързо притежанията си в първото превозно средство, попаднало пред погледа им, и отчаяно се опитваха да напуснат града. Множеството не им обръщаше внимание. Със затаен дъх обаче забелязах огромна карета, теглена от два коня. Щом зърнах кочияша в ливрея, веднага разбрах, че пътниците си търсят неприятности.
Нямаше начин каретата да остане незабелязана. Сякаш луксозното возило не бе достатъчно да разгневи множеството, кочияшът крещеше на хората да разчистят пътя и замахваше към тях с камшика, все едно разгонва досадни мухи, насърчаван от червенобузата си господарка, която надничаше през прозореца, размахвайки дантелена кърпичка.
Арогантността и глупостта им бяха смайващи и дори аз, в чиито жили течеше аристократична кръв, изпитах известно задоволство, че никой не им се подчинява.
След миг обаче хората се обърнаха срещу тях. Наобиколиха каретата и я раздрусаха.
Размислих дали да не се притека на помощ, но знаех, че ще си подпиша смъртната присъда. Видях как смъкват кочияша от достолепното му място и го налагат с юмруци.
Той не го заслужаваше. Никой не заслужава наказание от тълпата, защото то е безогледно, жестоко и кръвожадно. От друга страна, жертвата ѝ не бе направила нищо, за да се защити от злощастната участ. Целият град знаеше, че Бастилията е превзета. Старият режим рухваше постепенно, но тази сутрин го бяха сринали със земята. Да си затваряш очите бе лудост. Или — в този случай — самоубийство.
Кочияшът успя да избяга. Хората се покатериха върху каретата, отваряха сандъците и хвърляха дрехи по улицата, търсейки скъпоценности. Отвориха вратите и измъкнаха навън възмутената жена. Някой я ритна по задника и я просна на паважа. Възнаградиха го с гръмогласен кикот.
От каретата долетя властен вик:
— Как смеете!
Сърцето ми се сви, доловило обичайното аристократично презрение в тона на мъжа. Толкова глупав ли беше? Не осъзнаваше ли, че вече няма право да говори така? Че той и събратята му вече не дърпат юздите?
Чух как разпарят дрехите му, докато го издърпват от каретата. Пришпорена от още няколко ритника, съпругата му тичаше по улицата, надавайки сърцераздирателни крясъци. Почудих се как ли ще се справи сама в неузнаваемия Париж, обърнат с главата надолу. Усъмних се, че ще оцелее до края на деня.
Продължих напред. От къщите от двете страни на пътя излизаха хора, натоварени с плячка. Ехтяха изстрели, звън на счупено стъкло отекваше във въздуха, последвано от победоносните викове на победителите и от отчаяните писъци на победените.
Тичах с извадена сабя, готова да нападна всеки, препречил пътя ми към имението. Сърцето ми бумтеше в ушите. Молех се прислужниците да си тръгнат невредими, преди тълпата да нахлуе в къщата. Мислех единствено за пътническия сандък, където държах писмата на Хайтам Кенуей и огърлицата на Дженифър Скот. И други дреболии, събирани през годините, които бяха безценни за мен.