Пред портата видях иконома Пиер. Стискаше куфара си пред гърдите и се озърташе трескаво.
— Слава богу, мадмоазел — възкликна той, а аз погледнах над рамото му — към двора и стълбището пред входната врата.
Видях морава, осеяна с личните ми вещи. Вратата на имението зееше и виждах опустошението вътре. Бяха плячкосали дома ми.
— Нахълтаха и избягаха за минути — обясни ми задъхано той. — Бяхме преградили прозорците с дъски и бяхме спуснали резетата, но те заловиха градинаря Анри и го заплашиха да го убият, ако не им отвори. Нямахме избор, мадмоазел.
Кимнах, мислейки само за пътническия сандък в спалнята ми. Прииска ми се да се втурна натам, но разбирах, че първо трябва да успокоя иконома.
— Постъпили сте правилно — уверих го. — А твоите вещи?
Той повдигна куфара.
— Всичко е тук.
— Все пак сигурно си се уплашил много. Върви! Моментът не е подходящ да си с аристократи. Отиди във Версай, а аз ще се погрижа да получиш компенсация.
— А вие, мадмоазел? Няма ли да дойдете?
Погледнах към вилата. Кръвта ми се вледени при вида на семейните притежания, разхвърлени като боклук. Познах рокля на мама. Значи се бяха качили на горните етажи и бяха тършували из спалните.
Посочих със сабята си.
— Влизам вътре.
— Не, мадмоазел, не бива — възрази Пиер. — Неколцина бандити още се навъртат там, пияни до козирката. Търсят още плячка.
— Затова отивам вътре. Ще ги спра.
— Но те са въоръжени, мадмоазел.
— Аз също.
— Пияни са и озлобени.
— Е, аз съм ядосана и озлобена. И това е по-добре — погледнах го. — Върви!
Той не възнамеряваше да остава. Пиер бе добър човек, но предаността му не беше безгранична. Сигурно бе оказал съпротива на грабителите — ала не твърде упорита.
Навярно бе за добро, че не бях в имението, докато са го опустошавали. Щеше да се пролее кръв. Щяха да загинат невинни.
Извадих пистолета си и побутнах предната врата с лакът. Вмъкнах се в преддверието. Навсякъде цареше бъркотия. Обърнати маси. Счупени вази. Нежелани предмети се търкаляха по пода. Наблизо лежеше мъж и хъркаше, унесен в пиянска дрямка. В отсрещния ъгъл седеше втори, отпуснал брадичка върху гърдите си, стиснал празна бутилка вино. Вратата на избата зееше. Вдигнах пистолета и пристъпих предпазливо към нея. Ослушах се, но не чух нищо. Побутнах с крак проснатия по корем мъж и в отговор получих по-звучно похъркване. Определено беше пиян. Опасен — не. Същото важеше за приятеля му в ъгъла.
Като изключим хъркането, на приземния етаж цареше тишина. Застанах до стълбището, отвеждащо към сутерена, и пак се ослушах. Не чух нищо.
Пиер имаше право — несъмнено бяха нахлули и избягали за минути, плячкосвайки избата с виното, килера и сребърните прибори в бюфета. Домът ми бе поредната спирка по пътя им.
Върнах се в преддверието, изкачих се по стълбите и тръгнах право към спалнята си. И в нея цареше хаос както в цялата къща. Бяха намерили пътническия сандък, но явно бяха решили, че не съдържа нищо ценно, и се бяха задоволили да разпилеят вещите по пода. Прибрах сабята в ножницата, а пистолета — в кобура, коленичих и събрах писмата. Подредих ги и ги върнах в сандъка. Слава богу, че огърлицата се намираше на дъното — изобщо не бяха я забелязали. Внимателно разстлах писмата върху другите дрънкулки, приглаждайки измачканите листове. Накрая заключих сандъка. Щях да го отнеса в „Мезон Роял“ веднага след като разтребя и обезопася дома си.
Осъзнах колко съм вцепенена, изправих се на крака и седнах на ръба на леглото да си събера мислите. Представих си как затварям вратите, свивам се в някой ъгъл и оставам там далеч от човешките очи. Сигурно затова отпратих Пиер. Защото плячкосването на дома ми предоставяше още една причина да скърбя, а исках да скърбя сама.
Станах и излязох на стълбищната площадка. Надникнах над парапета и огледах преддверието. Единственият шум долиташе от смутната улица отвън, но денят гаснеше и трябваше да запаля свещи. Първо обаче се налагаше да се освободя от нежеланите гости.
Заспалият до вратата се поразмърда, когато слязох долу.
— Ако си буден, предлагам ти да ти тръгнеш. — Гласът ми отекна шумно, подет от стените. — А ако не си буден, ще те сритам в топките, за да се разсъниш.
Той се опита да вдигне глава и примигна, сякаш да си спомни къде е и как се е озовал тук. Едната му ръка бе извита зад гърба. Той простена и се преобърна да я освободи.
После скочи и затвори вратата.
Просто ей-така. Стана и затвори вратата.
Секунда-две търсих отговора на въпроса. А въпросът бе — как мъж, проснат пиян до входа на дома ми, е успял да се изправи на крака, без изобщо да залитне, и да затвори с един замах вратата? Как е възможно?