Отговорът бе, че не е пиян. Никога не е бил пиян. А под него имаше пистолет. Той го вдигна почти нехайно и го насочи към мен.
Проклятие!
Извърнах се и видях, че вторият пияница също е изтрезнял като по чудо. Стоеше прав, насочил пистолет към мен. Бях в капан.
— Семейство Каръл от Лондон те поздравяват — каза първият пияница, по-възрастният от двамата и по-широкоплещест, очевидно шефът. Думите му ми помогнаха да осъзная неизбежното — знаехме, че рано или късно Карълови ще ни потърсят сметка. Повтаряхме, че ще ги очакваме, и смятахме, че сме подготвени.
— Какво ви спира тогава? — попитах.
— Наредено ни е да страдаш, преди да умреш — обясни равнодушно и без злоба шефът. — И да разберем къде се намират някой си Фредерик Уедърол и камериерката ти Елен. Решихме да съчетаем изтръгването на истината и мъченията. С един куршум — два заека.
Усмихнах му се.
— Каквато и болка да ми причините, дори най-жестоката на света, няма да издам къде са господин Уедърол и Елен.
Зад мен другарят му възкликна:
— Ооо!
Все едно се диви на миловидно кученце, което си играе с топка.
Шефът му наклони глава.
— Присмива ти се, защото всички казват така. Всички, които сме подлагали на изтезания. Пуснем ли гладните плъхове, започват да се съмняват в правотата си.
Озърнах се театрално, обърнах се отново към него и му се усмихнах.
— Не виждам гладни плъхове.
— Защото още не сме започнали. Замислили сме дълга процедура. По изрично настояване на госпожа Каръл.
— Още ми е ядосана заради Мей, нали?
— Да, спомена да ти напомним за нея. Тя ѝ е дъщеря, доколкото разбрах.
— Беше.
— И ти я уби?
— Да.
— Заслужила си го е, а?
— Да. Канеше се да ме убие.
— Самозащита значи?
— И така може да се каже. Това променя ли плановете ви?
Той се ухили. Пистолетът в ръката му не трепна.
— Не. Разбирам, че не си лесна и трябва да те наблюдавам зорко. Да започнем със сабята и пистолета. Пусни ги на пода, ако обичаш.
Послушах го.
— Сега отстъпи настрани. Обърни се към парапета и сложи ръце върху главата си. Докато господин Хук те проверява за скрити оръжия, аз ще те държа на прицел. Помни, че с господин Хук знаем какви умения притежаваш, госпожице Дьо ла Сер. Не бихме допуснали грешката да те подценим, защото си млада и си жена. Прав ли съм, господин Хук?
— Да, господин Харви.
— Добре е, че ме предупредихте — кимнах и погледнах към господин Хук. После пристъпих към парапета и вдигнах ръце върху главата си.
В преддверието бе сумрачно и макар двамата общителни убийци несъмнено да го бяха взели под внимание, все пак приглушената светлина ме облагодетелстваше.
Имах и друго предимство — нямах какво да губя.
Хук приближи. Премести оръжията в средата на коридора, върна се и спря на няколко крачки от мен.
— Свали си жакета — нареди ми.
— Моля?
— Чу го — обади се господин Харви. — Свали си жакета.
— Ще трябва да махна ръцете си от главата.
— Просто свали жакета.
Разкопчах го и го пуснах на пода.
В стаята цареше гробна тишина. Господин Хук ме огледа.
— Разкопчай си ризата — каза господин Харви.
— Какво смятате да…
— Разкопчай ризата и я запретни нагоре, за да видим колана.
Подчиних се.
— Сега се събуй.
Наведох се и се почудих дали да не използвам обувката като оръжие. Не. Нападнех ли Хук, Харви щеше да ме застреля. Трябваше да измисля друга тактика.
Събух се и останах по чорапи, повдигнала ризата си за оглед.
— Добре. Обърни се — каза Харви. — Вдигни си ръцете. Не забравяй, че те държа на прицел.
Застанах отново с лице към парапета. Хук коленичи до мен и плъзна длани от стъпалата до бричовете ми. Пръстите му се помаяха върху бедрата ми.
— Хук… — обади се предупредително Харви.
— Не бива да пропускам нищо — оправда се Хук. По гласа му разбрах, че се е обърнал към Харви. Реших да се възползвам от възможността. Малък шанс, но все пак шанс.
Скочих, сграбчила парапета, и със същото движение стиснах врата на Хук между бедрата си. Опитах се да го прекърша, но да счупиш човешки врат с крака не влизаше в уроците ми с господин Уедърол. Нямах сила да усуча врата на Хук. Постигнах обаче основната си цел — Хук да застане между мен и пистолета. Лицето му почервеня, ръцете му стискаха бедрата ми, ала аз не отпуснах хватката с надеждата да го приклещя достатъчно, за да изгуби съзнание.