Не ми провървя. Той се гърчеше и дърпаше, а аз се бях вкопчила в парапета. Усетих как тялото ми се разтяга, а гредата започва да поддава. Харви изруга, прибра пистолета и извади сабята си.
Извиках, стиснах още по-силно бедра и същевременно се оттласнах нагоре. Парапетът се счупи и остана в ръцете ми. Отскочих нагоре и яхнах господин Хук като момиченце върху раменете на баща си. Погледнах отвисоко към смаяния Харви, замахнах с гредата и я забих в лицето му.
Не разбрах със сигурност каква част от дървото улучи целта, а и не исках да зная.
Целех се в окото и макар дъската да бе твърде дебела да прониже очната ябълка, тя все пак свърши работа. Допреди миг Харви вървеше към нас с вдигната сабя, а в следващия окото му се напълни с трески. Олюля се назад, закрил лице с длани и запълвайки последните секунди от живота си с крясъци, бълващи кървава пяна.
Извих бедра и двамата с Хук се строполихме на пода. Приземихме се тежко, но аз се отдръпнах бързо от него и се пресегнах към оръжията си. Пистолетът ми бе зареден и готов за стрелба. Както и пистолетът на Хук междувпрочем. Молех се да грабна своя, преди той да се опомни.
Стигнах до пистолета, претърколих се по гръб и го насочих с две ръце към него точно когато той направи същото. За частица от секундата се държахме на мушка. После вратата се отвори.
— Елиз — подвикна някой и Хук трепна.
Стрелях. За миг ми се стори, че съм пропуснала. После обаче от устата на Хук рукна кръв, главата му се отметна назад и осъзнах, че съм го улучила.
— Пристигнах навреме — отбеляза Ръдок по-късно, след като изнесохме телата на Хук и на Харви през задния двор и ги оставихме на улицата сред счупени щайги, варели и преобърнати каруци. Прибрахме се отново в къщата, намерихме бутилка вино в килера, запалихме свещи и седнахме в кабинета на иконома, откъдето да наблюдаваме задните стълби, в случай че някой се върне.
Напълних две чаши и побутнах едната към него. Той, разбира се, изглеждаше в далеч по-добро състояние, отколкото при предишната ни среща. Е, тогава на врата му имаше примка, но дори да вземем предвид това злощастно обстоятелство, промяната бе съществена. Изглеждаше по-самоуверен и спокоен. За пръв път след седемдесет и пета успях да си представя Ръдок като асасин.
— Какво искаха двамата ти приятели? — поинтересува се той.
— Да отмъстят от името на трето лице.
— Разбирам. Притеснила си някого, а?
— Очевидно.
— Ясно. Май не се свениш да притесняваш хората? Както казах, провървя ти, че дойдох навреме.
— Не се ласкай. Бях предвидила всичко. — Отпих от виното.
— Е, радвам се тогава. На мен обаче ситуацията ми се стори патова — уточни Ръдок. — Появата ми изглежда изненада противника ти и ти даде предимство.
— Не се възгордявай, Ръдок.
Истината е, че бях смаяна от посещението му. Независимо дали заплахата ми бе подействала, или той бе по-почтен човек, отколкото предполагах, фактът е, че бе дошъл. И не само това — носеше „новина“, както се изрази.
— Откри ли нещо?
— Да.
— Кой те е наел да убиеш мен и мама?
Той повдигна объркано вежди.
— Наеха ме да убия само майка ти. Не и теб.
Внезапно се почувствах като в сън. Седнала в разграбената семейна вила, пиех вино с мъж, признал открито, че се е опитал да убие мама. С човек, който би ме оставил сама, разплакана над тялото ѝ, ако планът му се бе осъществил.
Налях още вино, решила да не мисля, а да пия, защото замислех ли се, щях да се учудя как съм станала толкова безчувствена, че да седя на масата с този мъж, да си представям Арно и да не изпитвам нищо, да измамя смъртта и да не изпитам нищо.
Ръдок продължи:
— Не знам точно кой ме нае, но знам с кого е свързан.
— И той е?
— Чувала ли си за Краля на просяците?
— Не. С него ли е свързан човекът, който те нае?
— Доколкото разбрах, Краля на просяците е искал да убие майка ти.
Отново ме обзе усещане за нереалност. Мъжът, нает да извърши убийството, ми помагаше да открия поръчителя.
— Въпросът е защо. — Отпих голяма глътка.
— По-бавно. — Той ме докосна по ръката. Застинах, вдигнала чашата пред устните си, и се втренчих гневно в дланта му, докато не я отдръпна.
— Не ме докосвай! Никога — озъбих се.
— Съжалявам. — Сведе очи. — Не исках да те обидя. Просто… ми се стори, че пиеш твърде бързо.
— Не си ли чувал слуховете? — попитах иронично. — Говорят, че съм пристрастена към виното. И си знам мярката, благодаря.
— Искам само да помогна, мадмоазел — каза той. — Това е най-малкото, с което мога да се отплатя. Спасявайки ми живота, ти промени светогледа ми. Сега се опитвам да заживея почтено.