После си спомних, че можеше да спаси татко, а не го направи. Спомних си, че се е свързал с асасините. Замислих се дали двата факта не са свързани. И дори да не бяха…
Запалих лампа, насочила пистолета към него, доволна да видя как се сепва, когато пламъкът грейва. Няколко секунди двамата се гледахме с безизразни лица. Най-сетне той кимна, сочейки пистолета.
— Любезно посрещане.
Поомекнах малко, загледана в лицето му. Съвсем малко.
— След случилото се трябва да внимавам.
— Елиз, аз…
— Не се ли отплати повече от щедро за милосърдието на баща ми? — попитах остро.
— Елиз, моля те. Нима вярваш, че съм убил мосю Дьо ла Сер? Баща ти… не е човек, за какъвто го смяташ. Моят баща също не беше…
Тайни. Как ги ненавиждах! Скрити истини. Откакто се помнех.
— Знам кой е баща ми, Арно. И знам кой е бил твоят. Неизбежно е, предполагам. Ти — асасин, аз — тамплиер.
Забелязах как прозрението се изписва бавно по лицето му.
— Ти… — подхвана той, ала не довърши.
Кимнах.
— Изненадан ли си? Татко искаше да вървя по стъпките му. Сега ми остава единствено да отмъстя за него.
— Кълна се, че нямам нищо общо със смъртта му.
— О, нима?
— Да. Кълна се в живота си.
Извадих писмото и му го подадох.
— Какво е това? — присви очи той.
— Писмо, което татко е трябвало да получи в деня на смъртта си. Намерих го на пода в кабинета му. Неотворено.
Почти съжалих Арно. Кръвта се оттече от лицето му, щом осъзна какво е направил. Все пак и той обичаше татко. Да, почти го съжалих. Почти.
Той раздвижи устни. Очите му бяха разширени и се взираха в една точка.
— Не знаех… — отрони най-сетне.
— И татко не е разбрал — отвърнах кратко.
— Как можех да се досетя?
— Върви си. — Изпитах омраза към риданието, разтреперило гласа ми. Ненавиждах Арно. — Просто си върви.
И той си тръгна. Залостих вратата след него и слязох по стълбите до кабинета на иконома, където си бях приготвила постеля. Отворих бутилка вино, за да ме приспи.
20 август 1789
Някой ме разтърси. Примигнах, изтръгната от съня, отворих очи и се опитах да ги фокусирам върху мъжа до леглото ми, подпрян на патерици. Приличаше на господин Уедърол, но не бе възможно да е той, защото господин Уедърол бе във Версай и не можеше да пътува с осакатения крак. Аз обаче не бях във Версай, а в Ил Сен Луи в Париж. Чаках — чаках незнайно какво.
— Виждам, че си облечена. Ставай и тръгвай с нас.
Зад него стоеше друг мъж. Пристъпваше неловко пред кабинета на иконома. За секунда помислих, че е Жак от „Мезон Роял“, но не, бе друг, по-млад мъж.
А човекът до леглото ми наистина бе господин Уедърол. Изправих се рязко, прегърнах го през врата и го дръпнах към мен, хлипайки благодарно във врата му.
— Спри. Ще ме събориш от проклетите патерици! — промърмори полузадушен той. — Почакай…
Пуснах го и отсякох неотстъпчиво:
— Не бива да тръгваме. Трябва да съм подготвена, когато дойдат.
— Кой ще дойде?
Улових го за яката, втренчих се в брадатото му, угрижено лице и ми се прииска никога да не се отделям от него.
— Карълови изпратиха убийци, господин Уедърол. Изпратиха двама мъже да ми отмъстят за Мей Каръл.
Раменете му се отпуснаха върху патериците и той ме прегърна крепко.
— Божичко, дете! Кога?
— Убих ги — продължих задъхана. — Убих ги и двамата. Забих дървена греда в лицето на единия — разкикотих се.
Той се отдръпна, вгледа се в очите ми и се намръщи.
— И после го отпразнува със сто бутилки вино, както изглежда.
Поклатих глава.
— Не, само за да заспя, да забравя, че… че изгубих Арно и татко. Да забравя какво направих с Мей Каръл и с двамата мъже, които дойдоха да ме убият. — Разридах се и се разкикотих едновременно, осъзнавайки смътно, че не се държа нормално, но неспособна да се овладея. — Забих греда в единия…
— Добре, добре. — Господин Уедърол се обърна към другия мъж: — Помогни ми да я заведем до каретата. Ще я носим, ако се наложи. Не е на себе си.
— Нищо ми няма — настоях.
— Ще се оправиш — кимна той. — Този младеж се казва Жан Бурнел. И той е новоприет рицар — тамплиер като теб, но за разлика от теб не е Велик майстор и не е пиян. Предан е обаче на семейство Дьо ла Сер и ще ни помогне. Първо обаче се опитай да станеш…
— Куфарът ми — промълвих. — Искам да взема куфара…
Това се случи преди… е, всъщност не знам преди колко време се случи и ми е неудобно да попитам. Знам само, че ме сложиха в леглото в лесничейската хижа, през първите дни се потях обилно, настоявах, че съм добре, и се гневях, когато ми отказваха да ми налеят малко вино. После спах дълго и главата ми се проясни достатъчно да проумея, че съм била в хватката на неведома болест — „нервна криза“, както се изрази господин Уедърол.