Маркиз Дьо Лафайет убеди краля да се обърне към тълпата. Мария-Антоанета придружи съпруга си и смелостта ѝ изглежда смекчи донякъде гнева на хората.
После отведоха краля и кралицата в Париж и пътуването им дотам отне девет часа. В Париж въдвориха кралската двойка в двореца „Тюйлери“. Събитието разбуни града както преди три месеца при падането на Бастилията и по улиците наизлязоха войници, санкюлоти, мъже, жени и деца. Река от хора прекосяваше и Пон Мари, когато с Жан Брюнел изоставихме каретата и решихме да стигнем пеш до Отел дьо Лозюн.
— Притеснена ли си, Елиз? — попита ме той с лице, грейнало от вълнение и гордост.
— Наричай ме Велик майстор, ако обичаш — помолих го.
— Съжалявам.
— И не, не съм притеснена. Да предвождам Ордена е мое рождено право. Присъстващите ще открият у мен лидерски плам. Млада съм и съм жена, но смятам да бъда Велик майстор, какъвто Орденът заслужава.
Усетих как Жан се изпъчва, горд от мен, и прехапах устни, както имам навик, когато се чувствам притеснена.
Макар да не го признавах пред Жан, който твърде много приличаше на послушно и влюбено кученце, всъщност нервите ми бяха изопнати до краен предел.
— Иска ми се да дойда — въздъхна господин Уедърол, преди да тръгнем, въпреки че се бяхме разбрали да не ме придружава.
Не пропусна обаче да ми даде напътствия.
— В никакъв случай не очаквай чудеса — подхвана той. — Ако спечелиш благоволението на съветниците и още петима-шестима членове на Ордена, ще успееш да наклониш везните в своя полза. И не забравяй колко закъсня да предявиш рожденото си право. Непременно използвай смъртта на баща си като причина за забавянето, но не се надявай оправданието да е лек за всяка болест. Дължиш извинение на Ордена, така че проявявай смирение, ала отстоявай територията си. Ще се отнесат с уважение към теб, ала си млада и си жена. На всичкото отгоре прояви небрежност. Няма да приемат насериозно призивите да те съдят, но няма и да ги отхвърлят с лекота.
— Да ме съдят? — ококорих се.
— Не споменах ли, че няма да приемат предложението?
— Да, но после каза…
— Знам какво казах — тросна се той. — А ти не забравяй, че няколко месеца остави Ордена без водач. По време на революция при това. Независимо дали носиш името Дьо ла Сер или не. Дали имаш рождено право или не. Този факт не е в твоя полза. Крепи ни само надеждата. Разбра ли? — Той се приведе, облегнат на патериците, да изтупа прашинка от рамото на жакета ми. Аз проверих сабята си и пистолета, после облякох мантия, за да скрия оръжията и тамплиерската пелерина. Прибрах си косата назад и нахлупих тривърха шапка.
— Така мисля — усмихнах се и си поех дълбоко дъх. — Трябва да съм смирена, да не проявявам самонадеяност и да съм благодарна на всеки, изразил подкрепа. — Замълчах. — Колко потвърдиха, че ще присъстват?
— Младият Брюнел получи дванайсет утвърдителни отговора, включително от приятелите ти — Враните. За пръв път Велик майстор свиква събрание по този начин, така че сигурно ще има присъстващи само от любопитство, но това също може да е в твоя полза.
Надигнах се на пръсти, целунах го и излязох в нощта, където ме чакаше каретата. На капрата седеше Жан. Господин Уедърол се оказа прав за увлечението му по мен, но пък младежът се отличаваше с преданост и полагаше неуморни усилия да събере подкрепа за събранието. Целеше, разбира се, да спечели благоволението ми и да ми стане съветник. Разбираем стремеж. Спомних си как се усмихваха и шушукаха Враните по време на церемонията, когато ме приеха официално в ордена, и подозренията, които витаеха сега около тях, включително съмнителната фигура на Краля на просяците.
— Елиз! — извика господин Уедърол от вратата.
Обърнах се. Той ми махна нетърпеливо с ръка да се върна.
Помолих Жан да почака и се втурнах обратно.
— Да?
— Погледни ме, дете — подхвана господин Уедърол. — Помни, че заслужаваш да успееш. Ти си най-добрият боец, когото съм обучавал. Наследила си и будния ум, и обаянието на майка си и баща си. Ще се справиш. Ще поведеш Ордена!
В отговор получи още една целувка. Хукнах пак към каретата.
Обърнах се назад за последно махване за сбогом и видях Елен и Жак на прозореца. Спрях пред вратата на каретата, свалих си шапката и им се поклоних театрално.
Чувствах се добре. Напрегната, ала добре. Време бе да поправя допуснатата грешка и да взема своето.
С Жан Брюнел прекосихме Пон Мари в мрака, озарен от подскачащите факли на тълпата, и стигнахме Ил Сен Луи. Представих си семейната вила — безлюдна и занемарена наблизо, но я прогоних от съзнанието си. Жан вървеше плътно до мен, пъхнал ръка под палтото си, готов да извади сабята си, ако ни нападнат. Аз се оглеждах с надеждата да зърна сред гъмжилото други рицари от Ордена, насочили се към Отел дьо Лозюн.