Сега ми се струва забавно да го споделя — използвам „забавно“ в ироничен смисъл — но частица от мен жадуваше за многобройна публика — за огромна, историческа демонстрация на подкрепа за семейство Дьо ла Сер. Хвърляйки поглед назад, очакванията ми изглеждат безразсъдни, но… защо не? Татко бе обичан водач от уважавана фамилия. Защо орденът да не отдаде чест и на мен, наследницата на почитаното му име.
Както навсякъде другаде на острова, улиците пред Отел дьо Лозюн бяха пълни с хора. Към вътрешния двор, ограден от висока стена, обрасла с бръшлян, водеше голяма дървена врата с по-малка порта в нея. Озърнах се наляво и надясно, ала сред десетките минувачи не зърнах да приближава нито един, облечен като нас.
Жан ме погледна. Мълчеше, откакто го бях скастрила, и сега ми дожаля за него, особено след като забелязах колко е притеснен и че всъщност се притеснява за мен.
— Готова ли си, Велики майсторе? — попита той.
— Да, благодаря, Жан.
— Тогава ми позволи да почукам.
Отвори ни прислужник, облечен в елегантен жакет и с бели ръкавици. Усетих как се ободрявам при вида на извезания му церемониален пояс. Поне бях избрала подходящо място, където ме посрещат както подобава.
Той се поклони и отстъпи назад, за да влезем в двора. Огледах се и забелязах преградените с дъски прозорци и балкони около занемарената градина, покрита с изсъхнали листа, паднали саксии и изпочупени щайги.
В други времена фонтанът щеше да бълбука благозвучно и деликатно чуруликане на нощни птици да внася умиротворение в изтънчената атмосфера на Отел дьо Лозюн. Вече не.
Сега тук бяхме само аз и Жан, прислужникът и маркиз Дьо Пемодан, облечен в роба и сплел ръце пред себе си. Пристъпи напред да ни поздрави, прегърнахме се и го целунах по бузите. Окуражена от домакина и от прислужника в тамплиерските им одеяния, си позволих да повярвам, че тревогите ми са били излишни. Казах си, че вечерта ще мине добре, и странното затишие всъщност е обичайно за Ордена.
— За мен е чест, Велики майсторе — Пемодан произнесе думите твърде безизразно, обърна се припряно и ни поведе бързо през двора.
Тревогите ми веднага се върнаха, десет пъти по-натрапчиви отпреди. Погледнах към Жан, който сбърчи смутено чело.
— Събраха ли се всички, Пемодан? — попитах, докато вървяхме към двукрилата врата, отвеждаща към главната сграда. Прислужникът я отвори и ни въведе вътре.
— Залата е готова за вас, Велики майсторе — отвърна уклончиво той, щом прекрачихме прага и влязохме в сумрачната трапезария с преградени прозорци и мебели, покрити с чаршафи.
Прислужникът затвори двукрилата врата и остана до нея. Пемодан ни поведе към дебела врата в дъното, украсена с изящна дърворезба.
— Тук ли са обаче тамплиерите? — попитах. Гласът ми прозвуча дрезгаво. Гърлото ми бе пресъхнало.
Той не отговори. Дръпна голямата желязна халка и я завъртя. Тя изщрака и резкият звук отекна като изстрел в помещението.
— Мосю Пемодан… — настоях.
Зад вратата имаше каменно стълбище — виеше се надолу, осветено от мъждукащи факли, забити в стената. Оранжевите пламъци танцуваха върху грубите каменни стени.
— Следвайте ме — каза Пемодан, все едно не ме чуваше. Едва сега забелязах, че държи нещо. Кръст.
И толкова. Търпението ми се изчерпа.
— Спри! — заповядах му.
Той прекрачи още едно стъпало, но аз отметнах мантията, извадих сабята си и опрях острието в тила му. Той застина. Зад мен Жан Брюнел също извади меча си.
— Кой е долу, Пемодан? Приятел или враг? — попитах.
Мълчание.
— Не ме предизвиквай, Пемодан — просъсках и върхът на сабята ми се заби предупредително във врата му. — Ако греша, ще ти поискам прошка, но ми се струва, че тук нещо не е наред.
Пемодан въздъхна дълбоко, сякаш от плещите му се свлича бремето на тежка тайна.
— Защото няма никого, мадмоазел — прошепна.
Вледених се.
— Какво? Никой не е дошъл? — смаях се.
— Никой.
Извърнах се към Жан Брюнел, който очевидно не вярваше на ушите си.
— А маркиз Дьо Килмистер? Жан-Жак Калвер и баща му? Маркиз Дьо Симонон? — заизреждах.
Пемодан отмести врат от острието на сабята ми и бавно поклати глава.
— Пемодан? — настоях. — Къде са поддръжниците ми?
Той разпери ръце.
— Знам само, че тази сутрин санкюлотите са нападнали имението на Калвер. Жан-Жак и баща му са загинали в пожара. За другите не знам нищо.