Сърцето ми заби силно.
— Трябва да отговоря — казах бързо.
Господин Уедърол поклати раздразнено глава.
— Нищо подобно няма да направиш — отсече. — Това е капан. Искат да излезеш от укритието си. Ако писмото е от Лафрениер, значи съм маймуна. Клопка е. Отговорим ли, падаме в нея.
— Ако отговорим оттук.
Той поклати глава.
— Няма да ходиш никъде.
— Трябва да разбера! — размахах писмото.
Той се почеса по главата.
— Няма да ходиш никъде сама — каза след известен размисъл.
Разсмях се.
— Е, кой ще ме придружи? Ти?
Забелязах как сведе глава и се разкаях за проявената нетактичност.
— Съжалявам, господин Уедърол. Не исках да…
Той поклати тъжно глава.
— Имаш право, Елиз, имаш право. Аз съм закрилник, който не е в състояние да закриля.
Станах, приведох се до стола му и го прегърнах.
Настъпи неловко мълчание. В стаята се чуваше само как господин Уедърол току си поема тежко дъх.
— Не искам да тръгваш — призна той най-сетне.
— Налага се — отвърнах.
— Не можеш да се пребориш с тях, Елиз. — Той избърса гневно сълзите. — Много са силни. Не бива да се изправяш сама срещу тях.
Прегърнах го отново.
— Не бива и да бягам повече. Знаеш, че ако са открили пощенската ни кутия, ще предположат, че сме някъде наблизо. Ще очертаят кръг върху карта и ще започнат да ни търсят. А „Мезон Роял“, където Елиз дьо ла Сер е била ученичка, е подходящо укритие, откъдето да подхванат издирването. Ще трябва да заминем — ти и аз. Да отидем другаде, където да подновим безплодните си опити да осигурим подкрепа. И пак ще чакаме да ни намерят. После отново ще се наложи да се преместим. Не. Бягството не е решение.
Той поклати глава.
— Не, Елиз. Ще измисля нещо. Послушай ме. Аз съм ти съветник и те съветвам да останеш тук, докато открием изход от трудното положение. Как ти звучи? Успях ли да те разубедя?
Докато изричах обещанието да остана, усещах горчивия вкус на лъжата. Питам се дали той е предполагал, че ще се измъкна тайно през нощта, когато всички спят.
Всъщност щом мастилото върху листа изсъхне, ще прибера дневника в кожената си чанта и ще тръгна. Ще разбия сърцето му. Съжалявам, господин Уедърол.
27 март 1791
Докато се прокрадвах безшумно към входната врата, по коридора пробяга призрак.
Прочистих гърло и призракът спря, обърна се и закри устата си с длан. Беше Елен — излизаше от стаята на Жак и се връщаше в своята.
— Съжалявам, че те стреснах — прошепнах.
— О, мадмоазел…
— Необходима ли е тази тайнственост?
Тя се изчерви.
— Не искам господин Уедърол да разбере.
Понечих да възразя, но размислих и се обърнах към вратата.
— Е, сбогом и до скоро.
— Къде отивате, мадмоазел?
— В Париж. Трябва да направя нещо.
— Тръгвате ненадейно посред нощ?
— Господин Уедърол не бива да разбере.
Тя изтича на пръсти до мен и ме разцелува.
— Внимавайте! Върнете се при нас!
Странно. Тръгвам да отмъстя за семейството си, но всъщност хората в хижата са моето семейство. За секунда се запитах дали да не остана. Дали не е по-добре да живея в изгнание с онези, които обичам, вместо да загина, разчиствайки стари сметки?
Не, нямаше да се разколебая. Исках да се освободя от омразата, стегнала сърцето ми.
— Ще се върна. Благодаря, Елен. Знаеш… знаеш колко те ценя.
Тя се усмихна.
— Знам.
Обърнах се, отворих вратата и излязох.
Докато препусках и се отдалечавах от хижата, не изпитвах щастие. Обзета от въодушевление, че най-сетне не бездействам, и от целеустременост, пришпорвах Скрач към Шатофор.
Стигнах след полунощ и първо влязох в гостилница. Обявих на всеослушание, че се казвам Елиз дьо ла Сер, живея във Версай, но съм се запътила към Париж.
На другата сутрин тръгнах, прекосих Пон Мари и се насочих… към дома си? Нещо такова. По-точно към вилата ни на Ил Сен Луи.
В какво ли състояние щях да я заваря? Не помнех дори дали при последното си посещение съм била грижлива домакиня. Не след дълго разбрах отговора. Не, не съм била грижлива, а жадна домакиня, съдейки по бутилките вино, търкалящи се навсякъде. Потреперих, спомнила си мрачните часове, които бях прекарала тук.
Оставих недосегнати отломките от миналото. Написах писмо на мосю Лафрениер. Поканих го след два дни да се срещнем в Отел Воазен. Отнесох лично писмото до адреса, върнах се във вилата и я опасах с жици, в случай че някой дойде да ме търси. После се настаних в стаята на иконома и зачаках.