Той обаче бе успял да навакса. Доста бързо при това.
Забеляза колко съм впечатлена и ме озари с усмивка, която би стопила сърцето ми, ако изобщо се нуждаеше от топене.
Продължихме през лабиринта и излязохме на оживената улица. Революцията явно предразполагаше хората да празнуват повече от всякога — всеки ден живееха, сякаш им е последният.
На площада беше пълно с актьори, акробати, жонгльори, кукловоди, пияни гуляйджии и други — поели по техните стъпки. По лицата на повечето сияеха широки усмивки. Видях десетки бради и мустаци, лъснали от бира и вино — мъжете ги отглеждаха в знак на подкрепа към революцията — както и множество яркочервени кепета на „свободата“.
Ето защо тримата ни преследвачи стърчаха сред тълпата като разкървавен палец. Усетих как Арно се напряга, посегнах към сабята си, но той ме спря, улавяйки ме нежно за лакътя. Всеки друг би изгубил един-два пръста в такъв случай. На Арно бях готова да простя.
— Ела утре да пием кафе. Ще ти обясня всичко.
1 април 1791
Плас де Вож — най-старият и най-внушителният парижки квартал се намираше недалеч от мястото, където предишната вечер се разделихме с Арно. След неспокойната нощ се върнах на другия ден, изопната като струна от нерви, любопитство и едва сдържано вълнение. Бях окрилена, че наближавам целта въпреки злополуката с Лафрениер.
Излязох на площада през една от широките сводести колонади между опасващите го постройки от червена тухла. Нещо ме накара да спра. Огледах се объркано за миг, питайки се какво се е променило. Все пак сградите и пищните колони бяха същите. Нещо обаче липсваше.
После разбрах. Нямаше я статуята в средата на площада — бронзовият Луи XIII, яхнал кон, бе изчезнал. Бях чувала, че революционерите претопяват статуи. Сега виждах доказателството.
Арно ме чакаше, увит в мантията. Огледах го отново на студената дневна светлина, опитвайки се да открия промяната, да проумея как момчето се е превърнало в мъж. По-заострената и решителна брадичка навярно? По-широките рамене и гранитните очи, едновременно проницателни и пленителни? Арно бе красиво момче. Жените във Версай не пропускаха да го отбележат. Момичетата се изчервяваха и се кикотеха в ръкавиците си, когато минаваше край тях, и привлекателната му външност надделяваше над социалните предразсъдъци, че той ни е само повереник. Аз пък харесвах топлото чувство за надмощие, че „Арно е мой“.
Сега обаче у него имаше нещо почти героично. Изпитах чувство за вина, чудейки се дали като прикривахме истинското му потекло, не му бяхме попречили да разкрие възможностите си по-рано.
После съвестта ме загложди, че не съм изпълнила повелята на татко. Ако не бях постъпила егоистично и бях въвела Арно в тамплиерското лоно, сега този мъж, когото изпивах с поглед, навярно щеше да служи на нашата кауза, а не на противниковата.
Сетне обаче, щом седнахме в кафенето, потопени в привидно нормална парижка атмосфера, въпросът, че аз съм тамплиер, а той — асасин — сякаш изгуби значение. Ако Арно не носеше асасинска мантия, щяхме да приличаме на влюбени, наслаждаващи се на ароматното кафе. Той ми се усмихна с усмивката на момчето, с което бях отраснала, и за секунди се изкуших да забравя всичко, и да се потопя в топлите води на носталгията, загърбила съперничествата и повелите на дълга.
— Е? Май не си губил време? — наруших мълчанието най-после.
— Да, търсех човека, убил баща ти. — Той сведе очи и пак се запитах дали крие нещо.
— Не само татко. Той уби повечето ми съюзници и наплаши останалите. Все едно е фантом.
— Видях го.
— Така ли? Кога?
— Снощи. Преди да те намеря. — Той се изправи. — Ела. Ще ти обясня.
Тръгнахме и аз веднага го засипах с въпроси. Арно ми разказа, че снощи всъщност е видял загадъчна фигура в роба. Безименно привидение. Въпреки това способността му да разбулва загадки ми се стори почти зловеща.
— Как, по дяволите, успя? — учудих се.
— Разполагам с уникални умения да събирам информация — отвърна уклончиво той.
Стрелнах го с поглед и си спомних думите на татко за „дарбите“ му. Предполагах, че има предвид „заложби“, ала навярно грешах. Навярно Арно притежаваше нещо толкова неповторимо, че асасините бяха съумели да го „надушат“.
— Добре, не издавай тайните си. Кажи ми само къде го откри.
— Не съм сигурен, че е уместна идея — възрази той.
— Не ми вярваш?
— Сама го каза. Убил е съюзниците ти и е завзел Ордена ти. Той иска да умреш, Елиз.