Изсумтях.
— И какво? Искаш да ме защитиш? Така ли?
— Искам да ти помогна — поправи ме със сериозен тон той.
— Братството разполага с източници, с хора…
— Съжалението не е добродетел, Арно — прекъснах го рязко. — И не вярвам на асасините.
— А на мен? — попита предпазливо той.
Извърнах поглед. Не знаех отговора. Знаех, че искам да му се доверя и всъщност отчаяно копнеех да му се доверя, но сега той бе асасин.
— Не съм се променил толкова, Елиз — настоя той. — Същото момче съм, което разсейваше готвача, докато откраднеш конфитюра. Същото, което ти помогна да прескочиш оградата на овощната градина със злите кучета.
Имаше и друго. Още нещо, което заслужаваше да обмисля. Господин Уедърол с право бе посочил, че съм сама — сама срещу мнозина. Ами ако асасините ме подкрепят? Не бе необходимо да се питам как би постъпил татко. Бях наясно, че той възнамеряваше да сключи примирие с асасините.
— Заведи ме при Братството — кимнах. — Ще изслушам предложението им.
— Предложение е малко пресилено — повдигна вежди Арно.
2 април 1791
Асасинският съвет щеше да се състои в зала в Ил дьо ла Сите в сянката на Нотр Дам.
— Сигурен ли си, че е добра идея? — попитах Арно, когато влязохме в салона, заобиколен от високи каменни арки. В единия ъгъл имаше голяма дървена врата с тежка стоманена халка. До нея стоеше огромен брадат асасин, чиито очи искряха в тъмните дълбини на качулката му. Той кимна безмълвно на Арно, който също му кимна в отговор. За кой ли път се преборих с чувството за нереалност, виждайки Арно в нова светлина — вече зрял мъж и асасин.
— Имаме общ враг — каза той, щом вратата се отвори и влязохме в коридор, осветен от запалени факли. — Съветът ще го разбере. А и Мирабо бе приятел на баща ти, нали?
Кимнах.
— Не точно приятел, но татко му се доверяваше. Води ме!
Първо обаче Арно извади превръзка за очи от джоба си и настоя да я сложа. Аз обаче броях стъпките и завоите, уверена, че ще успея да се върна през лабиринта, ако се наложи.
Най-сетне стигнахме крайната цел и аз долових, че се намираме във влажно подземие, подобно на предишната зала, ала пълно с хора. Чувах гласовете им. Отначало ми се стори, че долитат от галерии над мен, ала после осъзнах, че членовете на Съвета са застанали покрай стените и шепотът им сякаш се процежда в камъка.
— Това ли е…
— Какви ги върши той?
Усетих, че пред нас застава някой, и чух грубоват, дрезгав глас, наподобяващ френския на господин Уедърол.
— Сега пък какво си намислил, непрокопсанико? — изръмжа мъжът.
Сърцето ми заблъска като чук в гърдите, задъхах се. Ами ако сме прекрачили границата? Ако сме отишли твърде далеч? Пак ли щях да чуя: „Убийте червенокосата фуста“? Нямаше да е за пръв път и макар Арно да ми бе позволил да задържа сабята и пистолета си, за какво щяха да ми послужат, след като съм със завързани очи и изправена срещу десетки противници? Десетки асасини?
Ала не. Арно ме бе спасил от една клопка. Не би ме довел в друга. Вярвах му и го обичах. Той отговори на мъжа, препречил пътя ни, и гласът му прозвуча спокойно и хладнокръвно — балсам за изопнатите ми нерви.
— Тамплиерите са подписали смъртната ѝ присъда — каза той.
— И ти реши да я доведеш тук? — попита властният глас, вероятно принадлежащ на Белек.
Арно обаче не успя да отговори. В залата влезе още някой. Друг глас отбеляза:
— Е, явно имаме гост?
— Казвам се… — подхванах, но новодошлият ме прекъсна:
— О, свали тази превръзка, за бога! Нелепо е.
Смъкнах я и се озовах очи в очи с членовете на Асасинския съвет, които наистина бяха застанали край каменните стени на дълбокото, сумрачно подземие. Оранжевите пламъци на факлите танцуваха по робите и по лицата им, неразгадаеми под спуснатите качулки.
Погледнах към Белек. С гърбав нос и подозрително изражение, той се взираше в мен с нескрито презрение, готов да защити Арно от посегателствата ми.
Предположих, че другият мъж е Великият майстор, почитаемият Габриел Рикети, виконт Дьо Мирабо. В качеството си на председател на Събранието той се бе превърнал в герой на революцията, но напоследък отстояваше умерена линия в сравнение със застъпниците на по-радикални промени.
Бях чувала, че външният му вид е обект на подигравки, ала макар да бе закръглен, кръглолик господин със забележително сипаничава кожа, очите му излъчваха благост и предразполагаща откровеност и аз веднага го харесах.
Изопнах рамене.
— Казвам се Елиз дьо ла Сер — изрекох смело. — Дъщеря съм на Франсоа дьо ла Сер, Велик майстор на тамплиерите. Дойдох да ви помоля за помощ.