Ръцете ми се свиха в юмруци при тази мисъл. Сърцето ми се изпълни с омраза, спомнило си болката, която Жермен бе причинил на семейството ми. Никога не бях изпитвала по-непреодолима жажда за мъст, отколкото в онзи момент.
От вратата долетя звук — едва доловимо шумолене на дреха, което обаче ни накара да застанем нащрек. Арно също го чу и двамата се обърнахме едновременно към коридора.
— Не ми казвай, че сме попаднали в клопка — прошепна с въздишка той.
— Клопка е — отвърнах.
С Арно се спогледахме и извадихме сабите си и в същия момент в стаята влязоха четирима мъже с мрачни лица. Преградиха изхода и се втренчиха злобно в нас. Измачканите им шапки и олющените ботуши им придаваха вид на страховити революционери. Бяха се погрижили никой да не дръзне да ги спре по улиците, ала съзнанията им не лелееха свобода и братство, а…
Смърт. Разделиха се — по двама за мен и за Арно. Единият от мъжете срещу мен — с червен шал около врата — ме измери с очи, скрити дълбоко зад високото му чело. Държеше нож, а другата му ръка се плъзна иззад гърба, стиснала сабя. Сабята му описа заплашителна осморка във въздуха и се насочи към мен. Другарят му последва примера му, показвайки ми опакото на дланта си над плоската страна на меча. Ако наистина бяха революционери, решили да ме ограбят или просто да ме нападнат, щяха да се засмеят подигравателно, подценили ме през няколкото секунди преди мигновената си смърт. Те обаче не бяха самонадеяни самозванци.
Бяха тамплиерски убийци. И знаеха, че Елиз дьо ла Сер не е лесна плячка.
Мъжът, вдигнал високо сабята си, нападна пръв. Замахна към корема ми и премести тежестта си върху водещия крак.
Стоманата иззвъня. Отблъснах острието му настрани и отскочих наляво, предусетила правилно, че мъжът с червения шал ще атакува.
Сабята ми се стрелна светкавично надолу и успя да парира удара му. Поусмирих за миг главорезите, показвайки им, че са ги осведомили правилно — обучавали са ме най-добрите и умея да прилагам наученото. А и бях по-силна от всякога.
Вдясно чувах как звънтят сабите на Арно и противниците му. Проехтя вик. Не беше Арно.
После мъжът с плоската сабя допусна първата си грешка. Отклони поглед да види каква участ е сполетяла другаря му и мимолетното разсейване — частица от секундата, през която отклони вниманието си — му струва скъпо. Спуснах се напред, промуших острието си под гарда му и замахнах нагоре, прерязвайки гърлото му с едно движение на китката.
Мъжът с червения шал беше добър. Съзря шанса, предоставен му от смъртта на другаря му, и скочи напред, готов да нанесе удар с плоската страна на сабята си, който в най-лошия случай би нарушил равновесието ми.
Не успя. Прибърза, опитвайки се отчаяно да използва предимството си, а аз очаквах нападение от тази страна. Подпрях се на коляно, вдигнах острието си, блеснало от кръвта на сразения ми противник, и го забих в мишницата му между двата пласта на дебелата кожена ризница.
Отляво чух нов писък и четвъртото тяло тупна тежко на пода. Битката приключи. С Арно бяхме единствените оцелели.
Поехме си дълбоко дъх, докато предсмъртното гъргорене затихваше в обезкръвените гърла на главорезите.
Взряхме се в труповете, после се спогледахме и мълчаливо решихме да подновим претърсването на работилницата.
— Тук няма нищо — отбелязах след известно време.
— Предполагал е навярно, че ще разкрием блъфа му — каза Арно.
— Значи пак изгубихме.
— Не е сигурно. Да продължим да търсим.
Той натисна бравата на врата, която се оказа заключена, и понечи да я подмине, ала аз му се усмихнах широко и я отворих с един ритник. Озовахме се в по-малка стая, пълна с познати символи — сребърни тамплиерски кръстове, красиво гравирани бокали и гарафи.
Помещението несъмнено бе място за срещи на тамплиерите. Върху издигнат подиум в единия му край имаше красиво резбован стол за Великия майстор. От двете му страни бяха столовете за главните му съветници.
В средата на стаята се намираше постамент с издялани кръстове. Върху него бяха натрупани документи. Грабнах купчината листове, които ми се сториха хем познати, хем не на място тук, в стая до занаятчийска работилница, а не в имението на семейство Дьо ла Сер.
Единият представляваше заповед за действие — бях виждала подобен документ, но подписан от баща ми. Под този обаче, подпечатан с червен восъчен тамплиерски кръст, стоеше името на Жермен.
— Той е. Сега Жермен е Велик майстор. Как се е стигнало дотук?