Арно поклати глава и тръгна към прозореца.
— Кучи син. Трябва да уведомим Мирабо…
Не довърши. Отвън проехтяха изстрели, чу се трясък на стъкло и през счупения прозорец влетя куршум. Заби се в тавана над главите ни и ни обсипа с парчета хоросан. Снишихме се — Арно под прозореца, аз — до вратата. В същия момент мускетите изгърмяха отново.
— Върви! Отиди в имението на Мирабо! — изкрещя ми Арно. — Аз ще те последвам след малко!
Кимнах и тръгнах към дома на асасинския Велик майстор — виконт Мирабо.
Стъмваше се, когато стигнах до вилата му. Първо се стъписах от малобройната прислуга. Къщата изглеждаше странно притихнала — след миг осъзнах, че напомня нашето имение след смъртта на мама.
После ме изненада — сега, разбира се, знам, че двете са свързани — странното поведение на иконома на Мирабо. Посрещна ме с особено изражение, сякаш чертите на лицето му още не са се наместили, и не ме придружи до покоите на виконта. Спомних си гостилница „Глиганската глава“ на Флийт Стрийт. Не за пръв път ме вземаха за дама на нощта, но дори икономът с разводненото лице едва ли бе толкова глупав.
Не, имаше нещо друго. Извадих сабята си и влязох безшумно в тъмната стая със спуснати завеси. Свещите мъждукаха немощно, огънят догаряше в камината, на масата имаше останки от вечеря, а в леглото — заспал мъж.
— Мосю Мирабо? — подвикнах.
Виконтът не отговори, дори не трепна. Широките му гърди, които би трябвало да се повдигат и спускат, също не помръдваха.
Приведох се над него.
Разбира се. Беше мъртъв.
— Елиз, какво става? — Гласът на Арно ме сепна и аз се обърнах рязко към вратата. Изглеждаше невредим, макар и изтощен от очевидно бързата битка.
Обзе ме внезапно чувство на безпричинна вина.
— Намерих го така. Не съм…
Погледът му се задържа върху мен секунда по-дълго от необходимото.
— Вярвам ти. Но трябва да докладвам на Съвета. Те ще разберат, че…
— Не — прекъснах го. — Те не ми се доверяват. Ще бъда първата и последната им заподозряна.
— Имаш право — кимна той.
— Какво ще правим?
— Ще разберем какво се е случило — отвърна решително. Обърна се и огледа вратата и дървената ѝ рамка. — Не изглежда да е разбита — отбеляза.
— Значи убиецът е бил очакван?
— Гост вероятно. Или прислужник?
Помислих си за иконома. Ако той бе виновникът обаче, защо беше още тук? Предположих, че действа в състояние на преднамерено неведение.
Арно забеляза нещо. Взе го и го огледа внимателно. Отначало ми заприлича на декоративна игла за ревер, но той вдигна находката със сериозно лице, сякаш е важна улика.
— Какво намери? — попитах, но знаех отговора, разбира се. Дадоха ми същия символ, когато ме приеха в ордена.
Подаде ми иглата.
— Това е… оръжието, убило баща ти.
Забелязах познатия надпис върху брошката, после огледах самата игла. Върху нея бе издълбано тясно отверстие, пред което да се сипва отрова и да се излива през двете миниатюрни дупчици в другия край. Находчиво. Смъртоносно.
И несъмнено в тамплиерски стил. Всеки, който го открие — сподвижник на Мирабо, да речем — би предположил, че Великият майстор е убит от тамплиер.
Навярно би предположил дори че аз съм го убила.
— Това е тамплиерският символ — потвърдих. — Притежават го всички, които служат на ордена.
Арно кимна.
— Никого ли не видя, когато пристигна?
— Само иконома. Той ми отвори, но не се качи горе.
Арно огледа внимателно стаята. Нададе тих възглас и се втурна към бюфета. Коленичи, бръкна под него и измъкна чаша, пълна със засъхнала утайка от вино. Подуши я и се намръщи.
— Отрова.
— Дай да видя — взех чашата.
После насочих вниманието си към Мирабо. Отворих очите му да проверя зениците, отворих устата му да огледам езика, притиснах кожата на лицето му с върха на показалеца си.
— Самакитка — прецених. — Трудно се открива, ако не знаеш какво търсиш.
— Често използван от тамплиерите, предполагам?
— От всеки, който иска да убие безнаказано — уведомих го, пренебрегнала намека. — Почти е невъзможно да те разкрият. Миризмата и симптомите наподобяват естествена смърт. Сигурно средство да се отървеш от някого.
— И как се сдобиват убийците с него?
— Расте в градините, но за да убие толкова бързо, е необходимо да е обработен.
— Или купен от аптека.
— Тамплиерска отрова, тамплиерска брошка… Изглежда уличаващо. — Арно ме погледна многозначително и аз му се намръщих в отговор.