— Трябваше да те оставя да изгниеш в Бастилията! — отрони той и влажните камъни попиха шепота му. — Вярвал ли си някога в Кредото, или от самото начало бе тамплиерски предател!
Предизвикваше Арно. Предизвикваше го, стаен в сенките.
— Не е нужно да свършим така, Белек! — извика Арно и се обърна с присвити очи към непрогледните ниши.
Отговорът дойде и отново се затрудних да определя откъде. Сякаш говореха стените на църквата.
— Зависи от теб! Ако се вразумиш, ще издигнем Братството до висоти, каквито не е достигало от двеста години!
— Да убиваш всеки, несъгласен с теб, е чудесен начин да се издигнеш от пепелищата — възрази иронично Арно.
Чух глас пред мен и видях Белек секунда по-рано от Арно.
— Внимавай! — изкрещях, забелязала как възрастният асасин изскача от сенките, размахал скритото си острие.
Арно се обърна и политна настрани. Приземи се приклекнал, готов да посрещне атаката, и за миг противниците се втренчиха мълчаливо един в друг. И двамата бяха окървавени, с разкъсани мантии, ала ожесточени от битката и решени да я приключат тук и сега.
Белек ме забеляза, впери очи в мен и пак погледна към Арно.
— Е? — повдигна презрително вежди. — Сега разбирам къде се корени злото. Не Мирабо те е отровил, а тя!
Белек се бе сближил с Арно, ала нямаше представа колко силна е връзката между мен и ученика му и колко вярвам в Арно.
— Белек… — предупреди го Арно.
— Мирабо е мъртъв. Тя е последната частица от лудостта. Някой ден ще ми благодариш.
Да ме убие ли възнамеряваше? Или да убие Арно? Или да убие и двама ни?
Не знаех. Чух само как в църквата отеква звън от стомана, срещнала стомана. Те кръстосаха отново скритите си остриета и затанцуваха бойния си танц. Господин Уедърол имаше право — повечето саблени схватки се решават през първите секунди на битката. Противниците, които наблюдавах сега обаче, не бяха като „повечето“ бойци, а калени асасини. Ученик и учител. И борбата продължи — атака и контраатака, замахване и париране, снишаване и завъртане. Със сетни сили Арно се спусна напред, от гърлото му се изтръгна боен вик и той заби скритото острие в корема на Белек.
Белек най-сетне падна върху каменния под на църквата. Стиснал корема си с длани, погледна към Арно и прошепна:
— Направи го. Убий ме, ако вярваш в правотата си, а не си просто сополанко, заслепен от любов. Убий ме, защото няма да се спра. Ще я убия! За да спася Братството, съм готов да изпепеля дори Париж!
— Знам — каза Арно и нанесе смъртоносния удар.
По-късно Арно ми разказа какво е видял. Погледна ме изпитателно, сякаш да се увери, че ще приема думите му насериозно, и обясни, че докато убивал Белек, имал видение. Спомних си как татко вярваше, че Арно притежава особена дарба, нещо не съвсем… обичайно. Сега разбирах, че е бил прав. Арно видял двама мъже — единият в асасинска мантия, а другият — тамплиерски главорез. Биели се на улица. Тамплиерът изглежда щял да победи, ала се появил втори асасин и го убил.
Първият асасин бил Шарл Дориан, бащата на Арно, а вторият — Белек.
Белек бе спасил живота на Шарл Дориан. Ето как в Бастилията познал джобния часовник на Арно — наследство от баща му — и разбрал кой е.
Арно ми описа и друго видение. Мирабо и Белек разговаряли.
— Някой ден Елиз дьо ла Сер ще стане Велик майстор — казал Мирабо. — За нас ще е голямо предимство да ни дължи услуга.
— Ще спечелим по-голямо предимство, ако я убием, преди да се превърне в истинска заплаха — отвърнал Белек.
— Протежето ти гарантира за нея. Не му ли вярваш? — попитал Мирабо.
— Бих му поверил живота си — кимнал Белек. — Не вярвам на момичето. Как да те вразумя?
— Няма как — поклатил глава Мирабо.
И Белек — неохотно според Арно и без никакво задоволство — убил Великия майстор. Арно почувствал, че за ментора му това е неизбежно зло. С натежало сърце асасинът сипал отровата в чаша и я подал на Мирабо.
— Наздраве!
Каква ирония криеше това благопожелание! Мирабо умрял, Белек подхвърлил уличаващата тамплиерска брошка и си тръгнал. Не след дълго, разбира се, на сцената се бях появила аз.
И така успяхме да открием виновника. Успокоих се, че няма да ме набедят за извършител на престъплението. Бях ли направила достатъчно обаче, за да спечеля благоволението им? Едва ли.
Откъс от дневника на Арно Дориан
12 септември 1794
Знам какво се случи после, макар да не е записано в дневника ѝ.