Откъс от дневника на Елиз дьо ла Сер
20 януари 1793
На улицата във Версай бе спряла позната каруца. Познавах и впрегнатия в нея кон. Скочих от седлото, завързах Скрач за каруцата, разхлабих юздите, дадох му вода и потърках лице в муцуната му.
Обсипах коня си с грижи, отчасти защото го обичам и той заслужава цялото ми внимание, ала и защото отлагах момента да се изправя срещу неизбежното.
Външната стена изглеждаше занемарена. Запитах се кой ли прислужник е отговарял за нея, когато живеехме тук. Градинарите вероятно. Без тях камъните бяха обрасли с мъх и бръшлян, чиито филизи се протягаха нагоре като жилести пръсти.
Сводестата порта в стената също ми се стори едновременно позната и непозната. Оставено на произвола на стихиите, дървото се беше напукало и беше избледняло. Преди вратата вдъхваше респект, сега изглеждаше просто тъжна.
Отворих я и влязох в двора на дома, където бях отраснала.
Разрухата в парижката ни вила би трябвало да ме подготви. Едва не се разплаках обаче при вида на буренясалите цветни лехи и тревясалите пейки. На стъпало под увиснали кепенци седеше Жак. Видя ме и лицето му грейна. Говореше рядко, оживяваше се единствено в присъствието на Елен. Не продума и сега. Посочи към къщата.
Прозорците бяха преградени с дъски, мебелите — преобърнати. Същата тъжна история се повтаряше навсякъде, само че този път се натъжих още повече, защото това бе родният ми дом и всяка счупена саксия, и всеки разбит стол навяваха спомени. Докато си проправях път през разграбената къща, чух тиктакането на стария дядов часовник — толкова познат звук от детството, че за секунда застинах в пустото преддверие, борейки се с напиращите сълзи.
Бях обзета от разкаяние и носталгия. Навярно и от малко вина.
Излязох на терасата и се вгледах към моравите — някога грижливо окосени, а сега обрасли с високи плевели. На около двеста метра господин Уедърол седеше на нисък хълм, оставил патериците от двете си страни. Тръгнах към него.
— Какво правиш? — попитах го, щом приближих.
Той се сепна, но бързо се опомни и ме огледа изпитателно.
— Бях се запътил към южната морава, където тренирахме някога. Представях си обаче поляните както преди и как стигам с лекота дотам и обратно. Представите ми обаче не се оправдаха и реших, че няма да ми е толкова лесно.
— Е, и това място е хубаво.
— Зависи от компанията — усмихна се иронично той.
Възцари се мълчание.
— Измъкна се като крадец — констатира господин Уедърол след малко.
— Съжалявам.
— Предположих, че ще го направиш. Познавам те, откакто бе по-ниска от скакалец. Досещам се какво предстои, когато забележа искрите в очите ти. Е, поне си жива. Разказвай!
— С Арно летяхме с балон с нагорещен въздух.
— Нима? И как беше?
Забеляза, че се изчервявам.
— Много приятно, благодаря.
— Значи вие двамата…
— Така изглежда…
— Е, това е добре. Не бих искал да страдаш от несподелени чувства. А… — Той разпери ръце. — Всичко друго? Научи ли нещо?
— Доста. Мнозина от заговорниците вече платиха за престъпленията си. Знам и кой е заповядал да убият баща ми.
— Казвай!
— Новият Велик майстор, архитектът на преврата, е Франсоа-Томас Жермен.
— Разбира се — процеди през зъби господин Уедърол.
— Каза, че са го отлъчили от Ордена.
— Да. Беше поклонник на Жак дьо Моле, първия Велик майстор на тамплиерите. Дьо Моле загива на кладата през 1314 година, проклинайки всичко и всички. Жак дьо Моле е тъмна особа, ала навремето споменавали името му само под сурдинка, защото да подкрепяш идеите му се смятало за ерес. А Жермен… е, Жермен беше еретик. Еретик и съветник на Великия майстор. Изключиха го от ордена, за да прекратят разногласията. Баща ти умоляваше Жермен да се вразуми и го отлъчи с натежало сърце, но…
— Но го отлъчи?
— Да. Заплашиха всички членове на ордена, че ги очаква същото, ако го защитят. Не след дълго го обявиха за мъртъв и от него остана само лош спомен. Поне така мислехме. Оказва се, че сме сгрешили. Жермен е сплотявал поддръжниците си, дърпал е конците зад кулисите, пренаписвал е манифеста. А сега е узурпирал титлата Велик майстор и Орденът се чуди и мае как отначало е подкрепял безрезервно краля, а сега иска смъртта му. Отговорът е, че няма кой да му се противопостави. Шах и мат. — Той се усмихна горчиво. — Трябва да признаем, че не си поплюва.
— Скоро ще си получи заслуженото — сабя в корема.