— Твоята сабя? И как ще го направиш?
— Арно разбра, че Жермен възнамерява да присъства на екзекуцията на краля утре.
Господин Уедърол зяпна.
— Екзекуцията на краля? Значи Събранието вече е издало присъдата?
— Да. И тя е смърт.
Той поклати глава.
— Ще екзекутират краля… Как стигнахме дотук? Предполагам, че последният етап от пътуването започна миналото лято, когато двайсет хиляди парижани подписаха петиция за връщането му на трона. Преди говорехме за революция, сега — за контрареволюция.
Революционерите, разбира се, не биха позволили такъв обрат. На десети август Събранието реши да организира поход срещу двореца в Тюйлери, където кралят и Мария-Антоанета се бяха оттеглили след позорното им прогонване от Версай преди три години.
Шестстотин швейцарски гвардейци от кралската охрана загинаха в битката, защитавайки последната твърдина на краля. Шест седмици по-късно ликвидираха официално монархията.
Междувременно в Бретан и Ванде избухнаха роялистки въстания, а на втори септември прусите завзеха Вердюн, предизвиквайки паника в Париж, където се понесоха слухове, че роялистките затворници ще бъдат освободени и ще отмъстят жестоко на революционерите. Последвалата касапница, предполагам, бе изпреварващ удар, отнел живота на хиляди затворници.
После изправиха на съд краля, а днес оповестиха присъдата — смърт на гилотината.
— Ако Жермен е там, аз също ще бъда там — заявих.
— Защо? — попита господин Уедърол.
— За да го убия.
— Не мисля, че това е правилният начин, Елиз — присви очи той.
— Знам — отвърнах кротко. — Но нямам избор.
— Кое е по-важно за теб? Отмъщението или Ордена? — попита сприхаво.
Свих рамене.
— Постигна ли първото, второто ще си дойде на мястото.
— Нима? Така ли мислиш?
— Да.
— Защо? Ще убиеш настоящия Велик майстор. Вероятността да те съдят за предателство се равнява на вероятността да те приемат с разтворени обятия. Изпратих молби за помощ навсякъде. В Испания, Италия, Америка. Получих съчувствени недомлъвки, но нито едно обещание за подкрепа. И знаеш ли защо? Понеже тях ги интересува дали френският орден функционира гладко, а не как са те отстранили. Освен това Жермен несъмнено използва активно своята мрежа от връзки. Уверил е събратята ни отвъд океана, че превратът е бил необходим и френският орден е в добри ръце. Бъди сигурна също, че семейство Каръл сипят отрова по твой адрес пред всеки, склонен да ги изслуша. Не може да действаш без подкрепа, Елиз, а е факт, че не разполагаш с подкрепа. Решена си обаче, че нищо няма да те спре. От което заключавам, че не става дума за Ордена, а за отмъщение. Тоест — седя до глупачка, упорстваща да се самоубие.
— Ще получа подкрепа — настоях.
— Откъде, Елиз?
— Надявах се да се съюзя с асасините.
Той повдигна смаяно вежди, после поклати глава.
— Да сключим мир с асасините е като да построиш въздушна кула, дете. Няма да се случи, независимо какво пише в писмата на твоя приятел Хайтам Кенуей. Господин Каръл имаше право. Все едно да поканиш мангуста на следобеден чай с гърмяща змия.
— Невъзможно е да го вярваш!
— Не само го вярвам, ами го и знам, дете. Харесва ми, че се надяваш, но грешиш.
— Татко е мислел другояче.
Господин Уедърол въздъхна:
— Баща ти е искал да постигне временно примирие. Знаел е, че повече не бива да очаква. Всички го знаем. Няма да настъпи вечен мир.
21 януари 1793
Беше студено. От устите ни излитаха бели облачета и застиваха във въздуха пред нас. Стояхме на Плас дьо ла Конкорд, където щяха да екзекутират краля.
Площадът бе пълен с хора. Сякаш цял Париж, та дори и цяла Франция се бе стекла да види как умира кралят. Докъдето поглед стига, се стелеше море от хора, допреди година готови да се закълнат в преданост на монарха, а сега охотно щяха да потопят кърпичките си в кръвта му. Някои се бяха качили върху каруци, за да виждат по-добре, деца и млади жени седяха на раменете на бащите и съпрузите или любовниците си.
Покрай площада търговци бяха разпънали сергии и не се свеняха да рекламират стоките си — всяка до една „екзекуторски специалитет“. Цареше атмосфера, която мога да опиша само като празнична кръвожадност. Чудно как досега французите не бяха се наситили на кръв. Съдейки по навалицата, очевидно не бяха.
Междувременно екзекуторът обезглавяваше затворник след затворник. Осъдените крещяха и се съпротивляваха, докато ги теглеха към гилотината. Тълпата викаше, жадна за кръвта им. Стихваше в миговете, преди да я пролеят, и надаваше въодушевени възгласи, когато червените струи бликваха.