— Сигурен ли си, че Жермен ще дойде? — попитах Арно, когато пристигнахме.
— Сигурен съм — кимна той и се разделихме.
Планът бе да открием Жермен, но в крайна сметка предателят сам се показа, покатервайки се върху издигнат подиум, заобиколен от телохранителите си.
„Ето го — казах си, втренчена в него, забравила за миг за гъмжилото край мен. — Това е Франсоа-Томас Жермен.“
Знаех, че е той. Прошарената му коса бе завързана с черна панделка. Носеше мантията на Велик майстор. Почудих се какви ли мисли минават през ума на зяпачите при вида на този достолепен мъж върху платформата. Враг на революцията ли виждат? Или приятел?
Или извръщат погледи, за да не привлекат вниманието му, защото виждат мъж, от когото се страхуват? Жермен определено изглеждаше страховит. Устните му бяха извити свирепо надолу, а очите му — дори отдалеч — тъмнееха пронизващо. Нещо в погледа му вдъхваше ужас.
Кипнах от гняв. В тази мантия бях свикнала да виждам татко. Не биваше да краси тяло на самозванец.
Арно също го забеляза и успя да се промъкне по-близо до платформата. Застана пред стражите, строени пред стъпалата, за да удържат множеството. Заговори ги. Чух викове. Жермен се наведе да погледне Арно и даде знак на войниците да го пуснат да се качи.
Аз застанах на известно разстояние от подиума. Нямах представа дали Жермен ще ме познае, но наоколо имаше други познати лица. Не исках да ме забележат.
Арно пристъпи до Жермен и двамата впериха погледи към гилотината, която се повдигаше и спускаше, повдигаше се и се спускаше.
Напрегнала слух, чух Жермен да го поздравява. Арно кимна в отговор. Надявах се с помощта на вятъра и четейки по устните, да следя разговора им.
— Радвам се, че дойде да видиш прераждането на тамплиерския орден. Все пак присъстваше на зачеването му — каза Жермен.
— Смъртта на мосю Дьо ла Сер…
— Опитах се да го вразумя — продължи Жермен. — Орденът загиваше. Ламтеше за могъщество и привилегии. Бяхме забравили повелите на Дьо Моле да предвождаме човечеството към ера на ред и мир.
Изведоха краля на ешафода. Той се обърна към мъчителите си с изопнати рамене и високо вдигната глава, горд до сетния дъх. Понечи да произнесе реч, несъмнено репетирана в килията, където бе прекарал часовете преди последното пътуване до гилотината. Преди да изрече последните си думи обаче, забиха барабани и заглушиха гласа му. Смел, да, ала безпомощен докрай.
Над мен Арно и Жермен продължаваха да разговарят. Арно очевидно се опитваше да разбере подбудите на самозвания Велик майстор.
— Ти обаче реши да внесеш ред. Като убиеш главния виновник?
„Главния виновник“ — татко. Омразата, която изпитах при появата на Жермен, се засили десетократно. Прииска ми се да забия сабята си между ребрата му и да го наблюдавам как умира върху студените камъни, както бе умрял татко.
— Смъртта на Дьо ла Сер бе само първата стъпка — отвърна Жермен. — Това е кулминацията. Рухването на Църквата и на режима. Смъртта на краля.
— Какво ти е сторил кралят? — попита Арно. — Отнел ти е работата? Или съпругата?
Жермен поклати глава като учител, разочарован от ученик.
— Кралят е символ. Символите вдъхват страх, а страхът подчинява. Рано или късно обаче страхът от символите се изпарява. Както виждаш…
Облегнат на парапета, той посочи ешафода, където събориха на колене краля, лишен от последната възможност да възвърне частица от достойнството си. Брадичката му се отпусна в улея върху дръвника и голият му врата зачака гилотината.
— За тази истина умря Дьо Моле — божественото право на кралете е отражение на слънцето върху злато. И когато Църквата и Короната се превърнат в прах, онзи, който владее златото, ще определя бъдещето.
Глух ропот премина през тълпата и стихна бързо. Настъпил бе мигът. Острието на гилотината блесна и се спусна надолу с глух тропот. Главата на краля отскочи и тупна в кошницата под дръвника.
На площада се възцари гробна тишина. Сетне се надигна шум, който отначало ми се стори необясним. После го познах. Бях го чувала в „Мезон Роял“ — в класната стая, когато учениците осъзнаят колко невъзвратимо далеч са отишли и си поемат дъх, разбрали, че няма връщане назад. „Това е, изпросихме си го.“
Жермен прошепна:
— Жак дьо Моле, отмъстен си.
Едва при тези думи си дадох сметка докъде стигат фанатизмът и лудостта му. За Жермен човешкият живот не беше ценен освен с оглед на амбициите му, което в качеството му на Велик майстор на тамплиерския орден го превръщаше вероятно в най-опасния човек във Франция.