Човек, когото на всяка цена трябваше да спра.
Жермен се обърна към Арно:
— Време е да се сбогуваме. Желая ти приятен ден.
Погледна към телохранителите си и с властен жест посочи Арно:
— Убийте го.
И се отдалечи.
Втурнах се към подиума, прескачайки стъпалата наведнъж. Двама стражи тръгнаха към Арно. Ръката му се пресегна към сабята, ала така и не успя да я извади от ножницата. Моето острие замахна веднъж, дваж и нанесе два гибелни удара по сънните артерии на войниците, които залитнаха напред и челата им докоснаха дъските на платформата.
Действах бързо, но твърде кърваво и недискретно. Отблизо долетя вик — недостатъчно силен и настойчив да паникьоса тълпата, замаяна от екзекуцията, но привлече вниманието на други войници, които се втурнаха към нас.
Стрелнах се напред, опитвайки се да настигна Жермен. Повалих първия нападател, издърпах сабята и се завъртях да посека втория. Господин Уедърол би ме нахокал заради желанието ми да нанеса бързо фаталния удар, независимо дали съм защитена и уязвима за контраатака. Господин Уедърол мразеше показните, непредпазливи нападения.
Арно обаче ми се притече на помощ, убивайки трети страж. Господин Уедърол навярно щеше да ми прости.
За секунди пред краката ни имаше три трупа. Прииждаха още обаче. Зърнах Жермен, който явно бе забелязал как везните се накланят в наша полза и тичаше към каретата, очакваща го на шосето до площада.
Пътят ми бе отрязан. Нямаше как да го настигна, но Арно…
— Какво правиш? — изкрещях му. — Догони Жермен!
Отблъснах първия нападател и видях как Жермен се отдалечава.
— Няма да те оставя да умреш — извика в отговор Арно, готов да посрещне войниците, качващи се по стъпалата.
Нямаше да умра обаче. Вече бях открила изход. Погледнах към каретата, видях как вратата се отваря и Жермен понечва да се качи. Размахах диво сабята, прескочих парапета, приземих се лошо на земята, но недостатъчно лошо да загина от сабята на страж, решил, че му се удава възможност да ме довърши и платил за самонадеяността си със стомана в корема.
— Спри! Няма смисъл! — изкрещя ми Арно, забелязал как отряд войници обграждат платформата като жива бариера между мен и…
Жермен. Той скочи в каретата и затръшна вратата. Кочияшът шибна конете с камшика, те изопнаха вратове, напрегнаха хълбоци и препуснаха напред.
Проклятие!
Обърнах се към стражите, готова да ги атакувам, но Арно ме сграбчи за ръката.
— Не, Елиз.
Отскубнах се от него. Войниците пристъпваха към нас с извадени саби. В очите им блестеше увереност, вдъхновена от численото превъзходство. Оголих зъби.
Арно ме сграбчи отново за ръката и ме повлече към безопасността и анонимността на тълпата. Запроправя си път през стъписаните зяпачи към дълбините на човешкото море, далеч от стражите.
Спря едва когато излязохме от площада и свърнахме по безлюдна улица.
— Избяга ни, по дяволите! — излях яда си върху него. — Пропиляхме единствената си възможност.
— Не е единствена — настоя той. Забелязал настървението ми, добави: — Ще открием друга следа…
Кипнах.
— Няма да успеем! Вече знае, че сме по петите му, и ще си отваря очите на четири! Предостави ти се златна възможност да го убиеш, а ти отказа да се възползваш.
Той поклати глава.
— За да спася живота ти — напомни ми.
— Не е твой, та да го спасяваш.
— Какви ги говориш?
— Готова съм да умра, за да отмъстя на Жермен. Ако не ти стига смелост… не ми е нужна помощта ти.
Бях искрена, читателю. Докато пиша тези редове, размишлявам над гневните думи, които си разменихме, и съм сигурна, че изрекох истината — и тогава, и сега.
Навярно не изпитваше към татко толкова дълбока преданост, колкото твърдеше.
Не, не се нуждаех от помощта му.
10 ноември 1793
Започна Терорът.
Гилотинираха стотици „врагове на революцията“, обвинени, че са противници на свободата, запасяват се със зърно, помагат на чужди армии. Нарекоха гилотината „народния бръснач“ и той работеше неуморно, посичайки по две-три глави дневно само на площад „Революция“. Франция тръпнеше от страх пред неумолимото му острие.
Колкото до събитията, по-близки до сърцето ми, чух, че Арно изпаднал в немилост в Братството.
— Отлъчили са го — прочете господин Уедърол, получил дългоочаквано писмо чрез някога ненадминатата си съобщителна система.
— Кого? — попитах.
— Арно.
— Ясно…
Той се усмихна.