— Париж се саморазрушава. Жермен е опорочил революцията. Гилотините вече работят денонощно.
— И какво да направя?
— Арно, когото обичах, не би ми задал такъв въпрос. — Махнах с ръка, сочейки бъркотията в кабинета на баща ми. Тук научих какво място ми е отредено в тамплиерския орден, тук разбрах за асасинското потекло на Арно. Сега стаята приличаше на кочина. — Това не ти подхожда. Връщам се в Париж — добавих. — Ще дойдеш ли с мен?
Той отпусна рамене и за миг си помислих, че между нас всичко е свършено. Тайните са отровили чистия кладенец на любовта ни. Осакатили са амбициите, които другите са имали за нас.
Той обаче се изправи, сякаш е решил. Вдигна глава, погледна ме с подути очи, изпълнени обаче с възродена целеустременост.
— Не още — каза ми. — Първо ще се погрижа за Ла Туш.
А! Алоис ла Туш, новото попълнение в нашия — или трябва да го наричам „техния“ — Орден? Мъж, осакатявал просяци и ръкоположен за тамплиер с благословията на Жермен. Заслужаваше смърт, но все пак.
— Необходимо ли е? — попитах. — Колкото повече се бавим, толкова по-вероятно е Жермен да се измъкне.
— Ла Туш тъпче Версай от месеци. Отдавна трябваше да разреша проблема.
— Добре — кимнах. — Ще отида да намеря превозно средство. Пази се!
Той ме погледна. Усмихнах се и поправих пожеланието:
— Гледай да не те заловят.
3 април 1794
— Париж се промени много, откакто го напусна — казах му на другия ден, когато поехме с каруцата към града.
Той кимна.
— Доста неща трябва да се сложат в ред — кимна той.
— И още не сме открили къде е Жермен.
— Не е съвсем вярно. Разполагам с име.
— Име?
— Робеспиер.
Максимилиан дьо Робеспиер. Не какво да е име! Наричаха го Неподкупния, оглавяваше якобинците и до голяма степен — Франция. Тоест, мъж с огромна власт.
— Кажи ми какво знаеш.
— Видях всичко, Елиз. — Той сбърчи чело, сякаш угнетен от спомена.
— Какво значи „всичко“? — попитах предпазливо.
— Виждам неща. Както когато убих Белек. Помниш ли? Виденията ми помагат да разбера какво да предприема.
— Обясни ми по-подробно — подтикнах го, обзета от желание да ми разкрие истината и същевременно от колебание дали искам да я чуя.
— Казах ти, че убих Сивер.
Свих устни. Предпочитах да забравя.
— Тогава също имах видение — продължи Арно. — Видях как баща ти отказва на Сивер да го допусне на тамплиерско съвещание и така посява у него семената на омразата. Видях как Сивер се съюзява с Краля на просяците и двамата нападат баща ти.
— Двама срещу един — процедих през зъби.
— О, баща ти се сражава храбро и успя да извади окото на Сивер, както вече ти разказах. Всъщност би надделял, ако Краля на просяците не се бе намесил.
— Видял си как се случва?
— Да, като насън.
— Така ли разбра, че са използвали тамплиерска брошка?
— Да.
— Как го правиш? — прошепнах.
— Според Белек някои хора се раждат с такава способност. Други я овладяват чрез обучение.
— И ти си от онези, които я притежават по рождение.
— Така изглежда.
— Какво друго знаеш?
— От Краля на просяците научих, че се е опитвал да спечели благоволението на баща ти, но той го е отблъснал. Видях Сивер да му дава брошката с обещание „господарят“ му да му помогне.
— Господарят му? Жермен?
— Именно. Тогава обаче не знаех, че е Жермен. Видях човек в мантия да приема Краля на просяците в тамплиерския орден.
Помислих си за господин Уедърол и ме жегна разкаяние, че се разделихме оскърбени. Прииска ми се да споделя с него, че предположенията ни се оказаха правилни.
— Краля на просяците е получил награда, че е убил татко? — попитах.
— Вероятно. Когато убих мадам Льовеск, прозрях плановете на тамплиерите да вдигнат цената на зърното. Видях и как баща ти изключва Жермен от Ордена. Жермен крещеше името на Дьо Моле, когато го издърпваха от стаята. Видях как по-късно се свързва с мадам Льовеск и тамплиерите заговорничат да разпространяват унищожителна за краля информация. Жермен каза, че когато екзекутират краля като обикновен престъпник, ще разкрие пред света истината за Жак дьо Моле. Видях и как Жермен представя съмишлениците си на Максимилиан Робеспиер.
8 юни 1794
Установих, че почти не помня времето, когато улиците на Париж бяха изпълнени с хора. Бях станала свидетел на толкова бунтове и екзекуции, на толкова проляна кръв. Сега градът се бе стекъл отново на Шам дьо Мар. Този път обаче цареше различна атмосфера.